Определение № 1992 от 16.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 912/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. П К., в качеството й на процесуален пълномощник на ищците А. Ю. и И. Ю., срещу определение № 120/24.03.2023 г. по в. т. д. № 734/2022 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на пълномощника за изменение на въззивно решение № 41 от 06.02.2023 г. в частта относно разноските, чрез присъждане в негова полза на по-голямо по размер адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред въззивната инстанция. В частната жалба се навеждат доводи за необоснованост, материална и процесуална незаконосъобразност на обжалваното определение. Твърди се, че при неговото постановяване са нарушени правилата на НМРАВ и тези за определяне на разноските съобразно броя на представляваните лица и съотношението между отхвърлената и уважената част от иска, предмет на въззивното производство, основно поради неправилния решаващ извод на съда, че меродавна за определяне на размера на възнаграждението е редакцията на Наредба № 1/09.01.2004 г., действаща към момента на сключване на договора за безплатна правна помощ и съдействие. По подробно изложени съображения се моли определението да бъде отменено и в полза на процесуалния пълномощник да се присъди сумата от 11 898 лв. с включен ДДС. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което не подлежи на съобразяване и обсъждане, тъй като частната жалба не е такава по чл. 274, ал. 3 ГПК. Против частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Гаранционен фонд, чрез процесуален пълномощник, със становище за нейната неоснователност. Съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното: Частната жалба отговаря на изискванията за редовност и допустимост. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. за задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи нейни последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност на подобно споразумение националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не могат да представляват и база за определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв. Поради това без значение е повдигнатият с частната жалба спор, по коя от редакциите на НМРАВ следва да се определи дължимото адвокатско възнаграждение за безплатно осъщественото процесуално представителство. След преценка на данните по делото съдът констатира, че същото е лишено от фактическа и правна сложност, приключило е пред въззивния съд в рамките на едно съдебно заседание, без доказателствени искания, а по спора, произтичащ от общи за двамата ищци факти, е налице многобройна и трайна практика на ВКС. Предвид изложеното, при съобразяване на цитираното по-горе решение на СЕС и като намери, че присъденото в полза на процесуалния пълномощник възнаграждение в размер на 10 872 лв. е напълно справедливо и обосновано, този съдебен състав приема, че липсват основания за неговото завишаване. Следователно като е отказал да измени решението си в частта относно разноските, съставът на Пловдивския апелативен съд е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение