Решение № 243 от 08.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1322/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата И. Г. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ответникът Апостол Ш. оспорва жалбата. Първоинстанционният съд е уважил частично - по отношение на произтичащото от запис на заповед вземане - предявения по реда на чл. 439 ГПК иск за недължимост на присъдената с влязло в сила решение част от вземане по запис на заповед, и на вземане за съдебни разноски. Сезиран с въззивна жалба на ответника и насрещна въззивна жалба на ищцата, въззивният съд, след съответна отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил иска за разликата над 36 596,65 лв. Потвърдил е решението в останалата част. За да постанови решението си, съдът е приел, че са настъпили последиците на въведения като основание на иска погасителен способ - прихващане с насрещно вземане на ищцата. Приел е по-нататък, че погасителното действие на прихващането се отнася до пасивното вземане в пълния му размер, а не само до размера на съдебно предявената и присъдена част от това вземане, същата предмет на разглеждания отрицателен установителен иск, поради което е приел, че погасената част от оспореното с иска вземане е в по-нисък размер. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения и уточнен съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК въпрос за правомощията на въззивния съд при неправилност на първоинстанционното решение. По този въпрос по реда на чл. 290 ГПК е формулирана последователна практика на ВКС(напр. т. д. № 2916/2019 г. на I т. о., т. д. № 729/2020 г. на I т. о., т. д. № 1879/2020 на II т. о., и цитираното там), според която въззивният съд следи служебно само за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение (чл. 269, изр. 1 ГПК), но по отношение на преценката за неговата правилност контролът е ограничен от посоченото в жалбата (чл. 269, изр. 2 ГПК). Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, като тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. При проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, доколкото не се установява нарушение на императивна материалноправна норма. В останалите хипотези въззивният съд не проверява служебно правилността на първоинстанционното решение на незаявени в жалбата основания (чл. 269, изр. 2 ГПК). С оглед така установената практика въззивното решение е частично неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 269, изр. 2 ГПК. В подадената от ответника въззивна жалба са изложени оплаквания за недопустимост на иска поради липса на новонастъпили факти и липса на правен интерес и за неправилно приложение на материалния закон по въпроса за възможността да се извърши прихващане с погасено по давност активно вземане с оглед поддържаната от ответника теза, че оспореното пасивно вземане е възникнало след изтичане на давността за активното вземане. Предвид така очертания с въззивната жалба предмет на въззивното производство съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК и доколкото въпросът остава извън изключенията, разяснени в съдебната практика (т. 1 от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК) въззивният съд не е разполагал с правомощието да ревизира, с оглед размера на вземанията и обема на прихващането, правилността на извода на първата инстанция за погасяване чрез извършеното прихващане на съдебно установената част от пасивното вземане. Поради това решението следва да бъде отменено като неправилно в тази част и доколкото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК, предявеният иск следва да бъде уважен в същата част. В останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде потвърдено. В тази насока въззивният съд е приел, че оспорените вземания на ответника за съдебни разноски не са погасени чрез твърдяното прихващане, доколкото са възникнали след погасяването по давност на активното вземане на ищцата. Неоснователни са изложените в касационната жалба доводи за неизтекла към момента на възникване на пасивните вземания давност, доколкото ищцата е разполагала с възможността да се снабди с обратен изпълнителен лист за активното си вземане, считано от 07.03.2011 г., когато е окончателно обезсилена на основание чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК издадената в полза на ответника заповед за незабавно изпълнение, като без значение за тази възможност са обстоятелствата, че независимо от обезсилването на заповедта ответникът е предявил иск по реда на чл. 422 ГПК, чиято недопустимост е констатирана от исковия съд едва през 2017 г., когато искът е изменен в частичен осъдителен, доколкото при настъпило обезсилване на заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист висящото производство по недопустим иск по чл. 422 ГПК не е пречка за издаване на обратен изпълнителен лист. При този изход на спора и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК и направеното искане и представените писмени доказателства ищцата има право на съответна част от направените за касационното производство разноски в размер на 2198,84 лв. или 1124,25 евро. За първоинстанционното производство страните също имат право на разноски съответно на уважената, респ. отхвърлената, част от иска или 5678,01 евро за ищцата и 303,70 евро за ответника, а за въззивното производство – в размери 6243,45 евро за ищцата и 418,12 евро за ответника. С тези мотиви съдът