Решение № 175 от 4.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 579/2009 г.

Решение № 175 от 4.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 579/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Н. Н. К. от гр. В., чрез пълномощника й адв. Св. Н., против въззивното решение от 8.12.2008 г. по гр. д. № 893/2008 г. на Варненския окръжен съд. С него е отменено първоинстанционното решение и вместо това е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на касаторката и другите ответници - М. А. Р. и О. Г. Д., че Ж. Я., живущ в К., провинция К., е собственик на недвижим имот в гр. В., представляващ пл. № 450 по плана на ж. к. "И" / "Г"/, с площ 1 560 кв. м., по наследство от баща му К. Я., починал през 1971 г. и ответницата Н. Н. К. е осъдена да му предаде владението на горния имот. Касаторката поддържа становище за неправилност на въззивното решение, като оплакванията й се свеждат до нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на направените от въззивния съд изводи - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен, евентуално делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Ищецът Ж. Я., чрез пълномощника му адв. Р. М., оспорва жалбата. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение на гражданската колегия, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 846 от 1.09.2009 г. на ВКС. В него е прието, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за легитимацията на ищеца като собственик на спорния имот, без установяване на идентичността на същия, е в противоречие на представената с изложението съдебна практика - решения № № * по гр. д. № 3461/60 г., № 1* по гр. д. № 265/2007 г., № 1* по гр. д. № 1062/2005 г. Съгласно тази практика при иска по чл. 108 ЗС ищецът следва да докаже, че е собственик на вещта, предмет на иска. В обжалваното решение съдът е приел за достатъчно основание наличието на правоприемство по силата на наследяване, без да обсъжда въпроса за идентичността на имота, за който счел, че липсва спор между страните, което разрешение сочи на наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. В определението по чл. 288 ГПК съдът е приел още, че е налице и противоречиво произнасяне и по въпроса за доказателствената стойност на констативния нотариален акт, легитимиращ наследодателя на ответницата, сега касатор, за собственик на имота. Съгласно приетото в ТР № 178 по гр. д. № 150/85 г. на ОСГК на ВС нотариалният акт е удостоверяващ официален документ и има посочената в чл. 143 ГПК (отм.) доказателствена сила. Тежестта за доказване на неговата неистинност пада върху този, който го оспорва, съгласно чл. 153, ал. 3 ГПК (отм.). За да уважи предявеният ревандикационен иск против касаторката, въззивният съд е приел, въз основа на представените писмени доказателства, че ищецът Ж. Я. е наследник на К. Я., който е бил собственик по наследство на имота, описан в крепостния акт от 1910 г. Установено е, че с част от този имот е извършена разпоредителна сделка през 1949 г., а по кадастралния план от 1956 г. имотът с пл. № 9* записан на трето лице - П. Р., се идентифицира с част от настоящия имот пл. № 4* за който ответницата Н е възразявала, че е собственик по давностно владение, упражнявано в периода от смъртта на съпруга й М. К. на 13.03.95 г. до предявяването на иска. Последният се е снабдил и приживе с констативен нотариален акт № 8/94 г. за собственост на имота по давностно владение и наследство. Приетото по делото заключение на техническата експертиза не е установило идентичността между описания в него имот и този в крепостния акт от 1910 г., който факт според въззивния съд е ирелевантен за спора, с оглед липса на такова възражение от страна на ответницата. По отношение на възражението й за придобивна давност въззивният съд приел, че упражняваната фактическа власт върху имота не е достатъчно основание за придобиване правото на собственост на това основание, тъй като намерението за своене не е противопоставено на действителния собственик. От приключилото делбено производство между наследниците на М. К. е установено, че последният е допуснат в този имот, да го ползува, поради което и той не е могъл да придобие собствеността на основание придобивна давност. По въпроса за активната материалноправна легитимация на ищеца по предявен иск по чл. 108 ЗС, както правната теория, така и съдебната практика, в това число представената от касаторката с изложението й, възприемат, че първата от кумулативно предвидените в чл. 108 ЗС предпоставки за уважаване на иска е установяването от ищеца, и то по безсъмнен начин, че е собственик на спорния имот. Това разрешение в приложените решения настоящата инстанция намира за правилната съдебна практика, поради следните съображения, обуславящи приложението на чл. 291, т. 1 ГПК: Съгласно чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това, следователно е необходимо ищецът да докаже на първо място, че е собственик на вещта, или имота, предмет на предявения иск. С обжалваното решение въззивният съд е уважил ревандикационния иск, като приел, че ищецът е наследник на К. Я., който се легитимира като собственик на имота, описан в представения крепостен акт от 1910 г. като лозе с площ 4.8 дка в м. "Г". Макар и заключението на техническата експертиза да не е установило по категоричен начин идентичността между имота, описан в крепостния акт и спорният, съдът приел, че ответницата не е възразявала по това обстоятелство. Този извод е неправилен и необоснован, както и в противоречие на представената съдебна практика, тъй като въпросът за идентичността на имота е въпрос на активната материалноправна легитимация на ищеца и за да се уважи иска, ищецът следва да я докаже по безспорен начин. Освен това, този въпрос е бил и спорен по делото, като е изслушано и заключение на техническа експертиза, което въззивният съд е следвало да обсъди, наред с останалите събрани по делото доказателства. Вместо това във въззивното решение се съдържа описание на констатациите на заключението, без преценка и обсъждане на същите, с оглед изясняване на релевантния за спора факт дали ищецът се легитимира за собственик именно на спорния имот, представляващ съгласно твърденията му част от притежавания от неговия наследодател такъв по крепостния акт, при съобразяване с разпоредителната сделка от 1949 г. и записванията в последващите кадастрални планове на местността. Необсъждането на доказателствата представлява съществено процесуално нарушение на правилото на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.), водещо до неправилност на постановеното решение. В противоречие с ТР № 178/86 г. по гр. д. № 150/85 г. на ОСГК на ВС е и произнасянето на въззивния съд по възраженията на ответницата, сега касатор за принадлежността на правото на собственост върху спорния имот пл. № 450 в лицето на наследодателя й М. К., представяйки констативния нотариален акт от 1994 г., евентуално позоваване на придобивна давност за изключителна собственост след смъртта му в необходимия за този придобивен способ срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Следва да се има предвид, че решението по приключилото делбено производство между наследниците на М. К. не се ползува със сила на пресъдено нещо по отношение на настоящия ищец, тъй като той не е участвувал в него, поради което и в негова тежест е било да обори неистинността на констатациите в нотариалния акт. С оглед на тези съображения въззивното решение следва да се отмени, като неправилно. Тъй като се налага извършване на нови съдопроизводствени действия по обсъждане и преценка на събраните доказателства относно въпроса за идентичността на спорния имот с този, притежаван от наследодателя на ищеца, както и по възраженията на ответницата, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При повторното разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 3, във вр. с ал. 1 и чл. 291, т. 1 ГПК Върховният касационен съд, II г. о. в настоящият състав