Определение № 2189 от 07.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1017/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. В. П., чрез адв. М. К., срещу определение № 134 от 11.01.2024 г. по възз. ч. гр. д. № 54/2024 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 14778 от 13.12.2023 г., постановено по гр. д. № 14581/2023 г. на Районен съд – Варна, с което е прекратено производството по делото, в частта по предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД за осъждане на ответника Д. Г. Г. да заплаща на ищцата И. В. П. сума от по 160лв. месечно, представляваща обезщетение за лишаване от възможността да ползва собствения й ПИ, подробно описан за времето от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното приключване на съдебното производство.

Според жалбоподателя обжалваното определение е неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Иска се неговата отмяна.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане и решаване на въпроса за допустимостта на предявен акцесорен иск за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД да изходи от твърдените по спора факти и от неоснователните действия на ответника по ревандикация по главния иск да ползва процесния имот без правно основание, като елементи от фактическия състав на иска и въз основа на тях да отдаде дължимата държавна закрила на нарушеното имуществено право: по чл. 17, ал. 3 КРБ, по чл. 1 от ДП № 1 към Конвенцията и по чл. 17, т. 1 ХОПЕС като пряко приложимо право (чл. 4, ал. 3 и чл. 5, ал. 4 КРБ)?

2. Допустим ли е акцесорен иск за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в производство за ревандикация на недвижим имот, в частта му за периода от датата на завеждане на иска до приключване на производството по главния иск, с оглед заявен имуществен и правен интерес от търсената съдебна защита срещу ответника? От кой момент настъпва забавата на длъжника от неоснователно обогатяване по акцесорен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за ревандикация на имот като основание за неговата допустимост за периода от датата на завеждане на иска до приключване на делото?

3. Длъжен ли е въззивният съд като съд по същество, при разрешаване на спорния въпрос за допустимост на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, да изходи от правната конструкция за обективно съединяване на иска по чл. 108 ЗС с други облигационни и/или деликтни искове?

4. Като правораздаващ орган обвързан ли е исковият съд, респ. въззивният съд, с избора на способ за защита на накърнено материално право чрез въведен от активно легитимираната страна акцесорен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД с оглед заявения от нея правен интерес и вида на търсената правна защита?

5. Длъжен ли е въззивният съд при разглеждане на частната жалба да мотивира съдебния си акт в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 121, ал. 4 КРБ, като даде накратко отговор на въведените от жалбоподателя оплаквания по спорното материално право, с което изведеният краен извод да е въз основа на цялостна преценка на всички относими за спора факти и обстоятелства?

6. Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно релевантни обстоятелства?

Към въпросите жалбоподателката цитира решения на ВКС и на КС, на които според нея обжалвания въззивен акт противоречи. Твърди още, че решението е очевидно неправилно поради порочното и неправилно прилагане на вътрешната и общностната юрисдикция.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима.

Производството пред РС-Варна е образувано по предявени от И. В. П. срещу Д. Г. Г. обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 108 от ЗС за приемане на установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на ПИ, находящ се в [населено място], ведно с вилна сграда, за осъждането на ответника да предаде владението върху тези имоти; с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 1600 лв., представляваща обезщетение за лишаването й от възможността да ползва собствения си имот за периода от 05.04.2023 г. до датата на предявяване на исковата молба в съда – 10.11.2023 г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното плащане, както и иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплаща на ищцата по 160 лв. месечно, представляваща обезщетение за лишаването й от възможността да ползва собствените си имоти в периода от датата на подаване на исковата молба в съда – 10.11.2023 г. до датата на приключване на производството за ревандикация на имотите пред всички инстанции, ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното погасяване на задължението. С обжалваното определение производството по делото е прекратено по предявения иск по чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплаща на ищцата по 160 лв. месечно от датата на исковата молба до окончателното решаване на спора.

Въззивният състав е посочил, че на основание чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита на накърнено към момента на подаването на исковата молба материално право. Когато обаче съобразно фактическите твърдения на ищеца, на базата на които ще се формират обективните предели на силата на пресъдено нещо, предявеното материално право все още не е възникнало в обективната действителност, респ. когато не е настъпила неговата изискуемост, не е налице правен спор, който да бъде разрешен от съда със сила на пресъдено нещо. Следователно, към този момент не е породена и една от абсолютните положителни процесуални предпоставки, обуславящи възникването и съществуването на правото на иск – правният интерес.

Съдът е приел, че предявеният иск за обезщетение от неоснователно обогатяване се отнася за предстоящо и неопределено във времето ползване на ответника-несобственик, вследствие на което ищецът-собственик ще бъде лишен от ползването на собствеността си – от момента на предявяване на исковата молба в съда до окончателното приключване на делото във всички съдебни инстанции. Макар съгласно чл. 124, ал. 2 ГПК да е допустимо предявяване на осъдителен иск за изпълнение на повтарящи се задължения, когато тяхната изискуемост ще настъпи след постановяване на решението, предмет на такъв иск може да бъде повтарящо се парично вземане на кредитора ищец спрямо длъжника ответник, при установен източник на задължението и размер, т. е. при безспорна ликвидност. Според въззивния съд критерият за това кои повтарящи се парични вземания могат да бъдат предмет на защита по този ред следва да зависи от това кои парични задължения по принцип могат да се защитят чрез иск пред съда, а това безспорно са съществуващите дължими, повтарящи се вземания за суми, установени по размер и падеж. Задължението по чл. 59 ЗЗД не е от тази категория, тъй като ползването от ответника като източник на вземането е факт, който не е неизменим и вземането е съществуващо само и доколкото е реализиран посоченият правнорелевантен факт като факт от миналото. В случая източникът на задължението е неправомерно ползване на чужд имот без основание, който факт обаче не е безспорно установен, а тепърва подлежи на установяване, следователно ликвидността на задължението не е безспорна. От друга страна изискуемостта на следващите плащания не е предпоставено само от настъпването на срока, а от осъществяване на още един несигурен бъдещ факт – ползването без основание на чуждия имот от ответника. Обосноваването на правния интерес от така предявените искове с разпоредбата на чл. 82 и чл. 83 ЗЗД според въззивния съд е некоректно поради неприложимостта на разпоредбите – вземането по реда на чл. 59 ЗЗД не произтича от договор, а за времето след предявяване на исковата молба и до приключване на делото във всички инстанции пораждането на задължението за обезщетение за ползване на чуждия имот без основание в бъдеще време не е сигурен факт. Поради изложеното предявените искове по чл. 59 ЗЗД са приети за процесуално недопустими.

Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради следното:

Първият въпрос е свързан с преценката за допустимостта на предявения иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. За да достигне до извода за недопустимостта на иска, въззивният съд е изходил именно от твърдените по спора факти – че търсеното обезщетение от неоснователно обогатяване касае предстоящо и неопределено във времето ползване на ответника-несобственик, вследствие на което ищецът-собственик ще бъде лишен от ползването на собствеността си. Съдът не се е позовал на факти, различни от изложените в исковата молба. Закрилата на собствеността не е отречена, тъй като приемането на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за недопустим не рефлектира върху произнасянето по другия иск по чл. 108 ЗС. Същият извод – че въззивният съд се е произнесъл именно по заявената претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД въз основа на твърдените от ищеца факти, се отнася и за четвъртия поставен въпрос, който има сходство с първия. По този въпрос следва да се подчертае, че обвързаността на съда с избора на способ за защита на накърнено материално право означава, че съдебният състав е длъжен да се произнесе в рамките на търсената защита, но не и че искането във всеки случай ще бъде прието за допустимо и/или основателно. С оглед изложеното по поставените въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

По втория въпрос в съдебната практика (напр. решение № 149 от 1.11.2023 г. по гр. д. № 638/2023 г. на ВКС, ІV г.о.) е възприето разбирането, че може да се предяви иск за повтарящи се задължения, които ще бъдат дължими след постановяване на решението (чл. 124, ал. 2 ГПК), но законът има предвид такива задължения, чиято изискуемост зависи единствено от настъпването на обективни факти. Когато се претендира изпълнение на задължения, възникването на които зависи от волята и действията на една от страните в спора, не е допустимо такива да се присъждат, преди да са станали изискуеми. Доколкото в случая ползването на имота от ответника като правнорелевантен факт, пораждащ претенцията на ищеца, то няма изначално определено времетраене и може да бъде прекратено във всеки един момент. Този факт не е предпоставен единствено от настъпването на срок като бъдещо сигурно събитие и затова не може да бъде поставен в основата на заявената претенция. По втората част от въпроса следва да се посочи, че моментът на настъпване на забавата на длъжника по иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД няма отношение към неговата допустимост. С оглед изложеното касационното обжалване не следва да се допуска.

Третият въпрос е неотносим към решаващите изводи на съда. Обективното съединяване на искове е процесуална възможност, предоставена на ищеца, и макар да няма законова пречка иск по чл. 108 ЗС да бъде съединен с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за съвместно разглеждане, това не отменя преценката за допустимост на всеки един от съединените искове поотделно. Формата на съединяване не задължава съда да се произнесе по същество по всички искове, тъй като при извод за недопустимост на един от съединените искове производството ще продължи само по другия. Въззивният съд не се е отклонил от това разрешение, поради което по поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Петият и шестият въпрос касаят задължението на съда в мотивите си да се произнесе по доводите и възраженията на страните и да обоснове изводите, до които е достигнал. Това задължение е изяснено в константната практика на ВКС, от която въззивният съд в случая не се е отклонил. Съдебният състав се е произнесъл по фактите по делото, изяснил е характера на предявения иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, разтълкувал е разпоредбата на чл. 124, ал. 2 ГПК и достигайки до своите правни изводи, е опровергал доводите на ищеца за допустимостта на исковата претенция. Необсъждането на неотносими към предмета на спора разпоредби и правни актове, които според жалбоподателя следва да се приложат, не представлява порок на съдебния акт, доколкото въззивният състав ясно и подробно е мотивирал изводите си за предмета на предявения иск и дължимата правна защита. За пълнота следва да се отбележи, че прекратяването на производството по недопустим иск не представлява отказ от правосъдие или от защита правата на страната. Когато елементите от фактическия състав на предявения иск не са се осъществили, претенцията е преждевременно заявена и съдът не дължи произнасяне по нея, а впоследствие при осъществяването им няма пречка да се търси защита с нова искова молба.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в директно нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.