Определение № 5615 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3482/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. К. Н. против решение №114/12.05.2025 г., постановено по гр.д.№ 140/2025 г. от състав на Окръжен съд – Сливен. Постъпил е писмен отговор от „Уникредит Булбанк“ АД, с който се оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел за основателен предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на Районен съд – Нова Загора. Съдът е приел, че ищцовата банка „Уникредит Булбанк“ АД има качеството кредитор по отношение на ответника ответника С. Н.. Това качество е породено от сключени два договора за банков кредит – Договор за банков револвиращ кредит № 17/26.08.2013г., с анекси към него и Договор за банков револвиращ кредит № 0044/473/03122015/03.12.2015г., с анекси към него, с кредитополучател „Фантазия - 21“ ООД и солидарни длъжници С. Н. и трето лице, като срещу длъжниците, в т.ч. ответника С. Н. са издадени изпълнителни листи, съответно на 27.07.2018г. по ч.гр.д. № 3642/2018г. на СлРС и на 02.08.2018г. по ч.гр.д. №3643/2018г. на СлРС, въз основа на заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК. В тази връзка е посочено, че процесните два договора за банков кредит са сключени с ищеца „Уникредит Булбанк“ АД, действащ като кредитор и това обстоятелство не се променя от начина на гарантиране отпускането на средствата /по финансовия инструмент JEREMIE-2/. Именно по тези договори, сключени с кредитора „Уникредит Булбанк“ АД, ответникът Н. е солидарен длъжник с кредитополучателя „Фантазия-21“ ООД. Ирелевантно е последващото усвояване на гаранцията по кредитите. Следва да се посочи, че вещото лице, изготвило заключение по назначената от РС – Нова Загора СИЕ е посочило, че събирането на вземанията по кредитите, отпуснати по финансовия инструмент JEREMIE-2, се извършва от Банката и за сметка на Банката. Въз основа на горното, съдът е приел, че кредитор и надлежна страна по П. иск е „Уникредит Булбанк“ АД. Прието е, че вземанията на Банката – кредитор по двата договора за банков револвиращ кредит безспорно са възникнали преди датата /01.11.2017г./ на атакувания с иска договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти вместо изпълнение на парично задължение, както и че с тази разпоредителна сделка, безспорно длъжникът е намалил актива на имуществото си и по тази начин е увредил интересите на кредитора си – ищеца, с препятстване възможността да реализира вземането си с насочване на принудително изпълнение върху този имот. В случая е прието, че към датата на процесната разпоредителна сделка – 01.11.2017г. длъжникът безспорно е знаел, че има задължение към „Уникредит Булбанк“ АД по сключените от него, като солидарен длъжник на „Фантазия-21“ ООД, два договора за банков револвиращ кредит (№ 17/26.08.2013г. и № 0044/473/03122015/03.12.2015г., с анекси към тях) и е знаел, че със сделката намалява имуществото си, по който начин затруднява удовлетворяването на кредитора си. Знаел е, че е налице възможност за такова увреждане, вследствие на сделката. Наличието и на друга цел, мотив за извършване на разпореждането, не изключва знанието му за възможното увреждане на кредитора при наличие на възникнало вземане на значителна стойност. Посочено е, че процесната разпоредителната сделка е извършена след началната дата на неплатежоспособността на кредитополучателя „Фантазия-21“ ООД /25.06.2017г./, за която неплатежоспособност ответникът е знаел, тъй като е представител по закон на това дружество. Въззивният съд е приел, че е налице знание за увреждащия характер на разпоредителната възмездна сделка и у третото лице, с което длъжникът е договарял – неговата сестра. В случая е налице презумпция за знание по чл. 135, ал.2 от ЗЗД, която презумпция не е оборена от носещата доказателствената тежест ответна страна. Доказателства в тази насока няма ангажирани. Няма и възражения във въззивната жалба, поради което съдът не е обсъждал по-подробно на това обстоятелство. Възражението на ответника Н. за нищожност на договора за цесия, поради неспазване на изискванията за форма по чл. 225, ал. 2 от ЗЗД, е счетено за изцяло неоснователно. Прието е, че видно от договора за цесия, същият е безспорно възмезден договор, с уговорена между страните цена /посочена изрично в чл.2 от договора/. Това обстоятелство се установява дори и от първоначално приетия като доказателство препис на договора със заличена цена /с мотив банкова и търговска тайна/. Посочено е, че дори и да е заличена цената в представения на съда препис, видно от съдържанието на договора, то такава е уговорена, като ирелевантно е кога и как е заплатена /това също е уредено в договора и то е била заплатена още към подписване на договора, видно от чл.2 на договора/. Договорът е сключен в изискуемата обикновена писмена форма. Подписан е и от двете страни. За цесията са надлежно уведомени длъжниците, като не е налице дарение на движимо имущество, за да е приложима сочената от въззивника писмена форма с нотариално заверени подписи. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът не се е произнесъл по всички наведени доводи от страна на касатора, без да се сочи правен въпрос, но доколкото се излагат съображения в насока на нищожността на договора за цесия, следва да се приеме, че се поставя процесуалноправен въпрос във връзка с твърдението за нищожност на договора за цесия и задължението на съда да се произнесе по неведените в тази насока доводи и възражения. Съдът се е произнесъл по доводите и възраженията на касатора, въззивник във въззивното производство по отношение на сочените от него доводи за нищожност на договора за цесия, а доводите в касационната жалба в тази насока са наведени за пръв път в настоящото производство и не са били предмет на обсъждане от страна на въззивния съд, а и същия не е бил длъжен да го стори. Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Когато без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл.235 ал.2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти. Някои от общите основания за нищожност по чл.26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира като не зачете нейните правни последици. Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. Неспазването на разпоредбите, установяващи форма за действителност, също е видимо от самата сделка. Заобикалянето на закона е трудно установимо от съдържанието на договора, защото той се сключва в съответствие със закона. При това основание за нищожност, страните целят един неправомерен краен резултат, който постигат чрез сключване на една или повече сделки, които формално не нарушават закона. Ако страната по делото се позовава на крайната сделка и по делото няма данни за тези, които я предхождат, съдът не би могъл да установи скритата воля на страните. В общия случай при нищожност поради заобикаляне на закона, следва да бъде направено изрично възражение от страната и да бъдат доказани от нея допълнителните факти, които разкриват нищожността. При нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без 7 страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността. Горното е прието с ТР по т.д.№ 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС относно служебното произнасяне на съда относно нищожността на сделките, като в конкретния случай договорът за цесия не попада сред изброените по-горе хипотези, поради което съдът не е бил длъжен служебно да се произнася по недействителността на договора, извън доводите на въззивника, ограничени от доводите, направени в рамките на преклузивните срокове пред първата инстанция. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, следва да се присъди в полза на ответника по касационната жалба „Уникредит Булбанк“ АД сумата 2000 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение. Водим от горното, състав на ВКС