Решение № 295 от 31.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 971/2009 г.
ВКСI гражданско отделение31.03.2010 г.докладчик Лидия Рикевска
Диспозитив
ОТМЕНЯ решение от 15.01.2009 г. по гр. д. № 3597/07 г. Софийски градски съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ОСЗ "О" гр. С., Р. д. по г. гр. С. и Д. г. с. гр. С., че наследниците на С. М., починал на 24.12.1967 г., имат право на възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ върху следните имоти, находящи се в землището на с. В. гора в м. "Р" с площ 5.5 дка; гора в м. "О" с площ 2.5 дка; гора в м. "С" с площ 2.5 дка; гора в м. "Л" с площ 1.5 дка; гора в м. "С" с площ 12.5 дка; гора в м. "Е" с площ 1 дка; гора в м. "Б" с площ 2 дка и гора в м. "З" с площ 1.5 дка.
Мотиви
Решение № 295 от 31.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 971/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 290 и сл. ГПК. С решение от 26.09.2007 г. по гр. д. № 23828/06 г. Софийски районен съд е отхвърлил предявените от С. Б. С., Б. Б. С., Н. Т. П., И. В. С. и С. В. С. искове с правно основание чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ за възстановяване правото на собственост върху гори в землището на с. В.. С решение от 15.01.2009 г. по гр. д. № 3597/07 г. Софийски градски съд е оставил в сила първоинстанционното решение. Срещу решението на въззивния съд е подадена касационна жалба от С. С., Б. С., Н. П., И. С. и С. С. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. О. по касация ОСЗ "О" гр. С., Р. д. по г. гр. С. и Д. г. с. гр. С. не вземат становище. ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и отговора и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното: За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд е приел че с представеното копие от партидата на С. М. по емлячен регистър от 1948 г., ищците не са доказали, че процесните гори са били собственост на техния наследодател. Вписването на г. в емлячния регистър според съда не е достатъчно за установяване правото на собственост, тъй като то се извършвало едностранно, по декларация. Емлячният регистър бил допустимо доказателство в административното производство, но не и в спорното гражданско производство. В касационната жалба се твърди че извлечението от емлячния регистър било посочено като доказателство установяващо право на собственост в производството за възстановяване на горите. С определение № 826 от 03.08.2009 г., постановено по делото, ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като е приел, че съществен въпрос по делото е за доказателствата с които се установява правото на собственост по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ. В посочените от касатора решение от 10.12.2007 г. по гр. д. № 11823/07 г. и решение от 28.12.2007 г. по гр. д. № 11845/07 г. на СРС е прието, че записването в емлячните регистри е годно доказателство, установяващо правото на собственост на ищците по конкретните дела. Настоящият състав счита, че практиката в цитираните решения е правилна. Съгласно чл. 13 ЗВСГЗГФ, български физически и юридически лица, от които са били отнети гори могат да подадат заявление за възстановяване правото си на собственост върху гори и земи от горския фонд в ОСЗ по местонахождението им при условия и по ред, определени в правилника за прилагането на закона. Искът по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ се предявява от лица, които са пропуснали да подадат заявление в срок до 30.06.1999 г. В този случай те установяват с иск срещу ОСЗ правото да възстановят собствеността си върху гори и земи от горския фонд, ако са депозирали искова молба в срока по § 5б от ПЗР на ЗВСГЗГФ. Според чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ, в редакцията с ДВ бр. 13 от 2007 г., правото на собственост се доказва с нотариални и крепостни актове, нотариално заверени писмени договори, вписани протоколи за делба, съдебни актове, а при липса на такива с емлячни и данъчни регистри, удостоверение за дялово участие в кооперации, стопански карти и списъците към тях и други писмени доказателства, допустими по ГПК. Разпоредбата въвежда ограничение на доказателствените средства, като изключва писмените декларации на заявителите, свидетелските показания и протоколи за определяне "предмета на горското стопанство" издадени въз основа на чл. 22 от ЗГ от 1922 г. и чл. 20 от ЗГ от 1925 г., като основание за доказване правото на собственост. След като емлячният регистър изрично е посочен като доказателство установяващо собствеността, приетото в решението на въззивния съд е неправилно. Разгледана по същество жалбата е основателна. Видно е от данните по делото, че ищците са наследници на С. М., починал на 24.12.1967 г. Наследодателят бил собственик на 8 имота - гори, които били включени в ДГФ през 1948 г. по силата на Закон за стопанисване на горите. Имотите не били заявени за възстановяване, затова за тях е предявен иск по чл. 13, ал. 2 ЗВГЗГФ. Правото си на собственост ищците установяват с препис - извлечение на емлячен регистър за имотите на С. М., актуален към 1948 г. когато било създадено ТКЗС. Представена е и самата партида в която са посочени местностите и площта на г., с основание за придобиване - наследство от В. М. След като извлечението от емлячен регистър представлява писмено доказателство, годно да удостовери факта на притежаване на право на собственост по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗВСГЗГФ следва да се приеме, че предпоставките за признаване правото на възстановяване на собствеността по реда на ЗВСГЗГФ са налице. Като е приел, че искът е неоснователен въззивният съд е приложил неправилно материалния закон, което е основание за касиране на решението. Тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК спорът следва да се реши по същество, като исковата претенция се уважи. Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК ВКС
Цитирани разпоредби
3- чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК
- чл. 290 ГПК
- чл. 13, ал. 2