Определение № 6 от 05.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2044/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. К. Б. срещу решение №216 от 04.07.2025 г. по в.т.д.№236/2025 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение след отмяна на решение №25 от 21.03.2025 г. по т.д.№137/2024 г. на ОС Пазарджик е отхвърлен предявеният от Й. К. Б. срещу „ПСЛ трейдинг“ ЕООД иск за прекратяване на „ПСЛ трейдинг“ ЕООД на основание чл.517, ал.4 ГПК. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Необходимо ли е в производството по чл.517, ал.4 ГПК да бъде изследван въпросът за материалната легитимация на ищеца като кредитор и по-конкретно при договор за цесия в полза на взискателя по изпълнителното дело, да се доказва в производството по чл.517, ал.4 ГПК, че уведомлението за цесия е връчвано, т.е. това част от предмета на делото ли е. 2. Достатъчно основание ли е за уважаване на иска по чл.517, ал.4 ГПК фактът, че вземането на взискателя не е удовлетворено преди първото по делото заседание. 3. Допустимо ли е при предявен иск по чл.517, ал.4 ГПК съдът да се произнесе по въпроси, които са извън предмета на доказване по този иск и да изследва съществуването на материално правните предпоставки за вземането в полза на взискателя или за такова оспорване следва да се проведе специалният иск по чл.440 ГПК. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „ПСЛ трейдинг“ ЕООД не изразява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че Й. К. Б. се легитимира като кредитор на едноличния собственик на капитала на ответното дружество по силата на договор за цесия, но тази цесия не е породила действие по отношение на длъжника, тъй като не му е съобщена надлежно, а този факт има значение в случая предвид плащането, осъществено от длъжника в полза на предишния кредитор, за което плащане последният е направил признание по процесното изпълнително дело и то преди уведомлението по чл.99, ал.4 ЗЗД, а погасяването на вземането е достатъчна пречка да бъде постановено прекратяване на ответното дружество на основание чл.517, ал.4 ГПК. На следващо място е изложил съображения, че дори и да се приеме, че прехвърленото с договора за цесия вземане не е било погасено с извършеното в полза на предишния кредитор плащане от длъжника, то е налице още едно основание процесния иск по чл.517,ал.4 от ГПК да бъде отхвърлен, предвид осъщественото в полза на ищеца плащане на сумата от 2610.17 лв. (на колкото възлиза цялото вземане на ищеца, съгласно удостоверение №1458 от 21.05.2025 г., издадено от ЧСИ по процесното изпълнително дело), с пощенски запис. Намерил е за неоснователни доводите на ищеца относно това кой е платецът на посочената сума (приел е, че е релевантно удовлетворяването на вземането на ищеца), относно това, че не е получил сумата по пощенския запис (приел е, че ако ищецът не е получил сумата по записа, това се дължи изцяло и единствено на неговото нежелание да получи плащането, демонстрирано и в рамките на настоящия процес, което поведение попада в хипотезата на чл.95 ЗЗД и дава основание за отхвърляне на иска) и относно наличието на запор върху вземанията на длъжника към „Български пощи“ АД (приел е, че видно от запорното съобщение, извършеното от длъжника в полза на ищеца плащане с пощенски запис от 21.05.2025 г. не попада в категорията на запорираните вземания). Изразил е становище, че е без значение обстоятелството, че предприетото от длъжника действие за погасяване на задължението към ищеца е станало след първото по делото заседание, т.е. след срока, визиран в чл.517, ал.4 ГПК, тъй като ако се счете, че погасяването на дълга по изпълнението след първото заседание не следва да се зачита и оттам, че дружеството подлежи на прекратяване на основание тази разпоредба, независимо от извършеното след първото заседание плащане, би се стигнало до ситуация по провеждане на ликвидационно производство спрямо дружеството, въпреки реалното погасяване на дълга отпреди откриване на производството, а това би било съвсем неоправдано и в противоречие с целия смисъл на реализиране на прекратяването по реда на чл.517, ал.4 ГПК (удовлетворяването на кредитора в рамките на започнало производство по принудително изпълнение, а не с някаква друга цел) и с разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Формулираните от касатора въпроси са свързани с поддържаната теза, че при предявен иск по чл.517, ал.4 ГПК ищецът не следва да доказва материално правната си легитимация на кредитор/взискател в изпълнителното производство, в т.ч. че е сключил договор за цесия, че е налице уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД и т.н., тъй като тези въпроси са извън предмета на доказване. Както бе посочено обаче, въззивният съд изрично е посочил, че дори и да се приеме, че прехвърленото с договора за цесия вземане не е било погасено с извършеното в полза на предишния кредитор плащане от длъжника, то е налице още едно основание процесния иск по чл.517, ал.4 от ГПК да бъде отхвърлен, предвид осъщественото в хода на процеса удовлетворяване изцяло на вземането на ищеца (въпрос обаче относно значението на осъщественото след първото по делото заседание, в хода на процеса удовлетворяване на вземането на кредитор, не е зададен, респективно не е посочена практика на ВКС, на която становището на въззивния съд да противоречи). В този смисъл съображенията на въззивния съд относно действието на договора за цесия спрямо длъжника, съобщаването му от предишния кредитор и т.н., представляват допълнителен аргумент за обосноваване на извода за неоснователност на предявения иск, но дадените от съда отговори на въпросите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са единствено обусловили изразената в решението правна воля и крайният извод за неоснователност на иска не би се променил, независимо от това какъв ще бъде отговорът на тези въпроси. Предвид изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение и формиране на решаващите изводи не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,