Определение № 7473 от 07.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6229/2025 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частната жалба на директора на Основно училище (ОУ)[заличен текст] Б. П., чрез адв. Иванова против определение № 779/12.05.2025 г. по адм. дeло № 148/2025 г. по описа на АС-Кюстендил, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу заповед № РД 06-120/26.03.2025 г. на Началника на Регионално управление на образованието - Кюстендил. Жалбоподателя обжалва определението, като неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че заповедта създава задължения за него като директор на приемащото училище.Излага доводи, че задължението да приеме ученика произтича от издадената заповед, а не от закона, следователно заповедта внася правни промени едностранно в правната сфера на засегнатите лица. Иска се определението да бъде отменено и делото да бъде върнато за разглеждане по същество на спора. Ответната страна Началника на Регионално управление на образованието- Кюстендил не ангажира становище по жалбата. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК от страна, за която определението е неблагоприятно, намира същата за допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения. Първоинстанционният съд е сезиран с жалба от Б. Б., в качеството му на директор на Основно училище [заличен текст], [населено място], против заповед № РД-06-120/ 26.03.2025 г. на началника на Регионално управление на образованието- Кюстендил, с която на основание чл. 254, ал. 2, чл. 252, ал. 1 и чл. 206, ал. 2 вр. с чл.199, ал.1, т. 4 от Закона за предучилищното и училищното образование е наредено ученика М. А. Б., [клас] клас в Основно училище [заличен текст], [населено място], да продължи обучението си в [клас] клас на ОУ [заличен текст], [населено място] през учебната 2024/2025 г. При така установеното от фактическа страна, съдът е приел, че директорът на ОУ [заличен текст], [населено място] не е адресат на заповедта, като задълженията му произтичат от закона, а не от оспорената заповед и няма правен интерес. Позовал се е на разпоредбата на чл.147, ал.1 от АПК, съгласно която оспорването може да се извърши от граждани, организации, чиито права, свободи и законни интереси са нарушени или застрашени от акта, като е посочил е, че директорът на приемащото училището има качеството на административен орган по смисъла на §1, т.1 от ДР на АПК, поради което е изключен от кръга на лицата по чл.120 от Конституцията на РБългария. По изложените доводи е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото. Определението е валидно, допустимо и правилно. Преместване в друго училище е санкция за ученик, която има правно основание в чл.199, ал.1, т. 4 от ЗПУО. Съгласно чл. 205, ал. 5 от ЗПУО заповедта за налагане на санкция може да се обжалва при условията и по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Специални разпоредби относими към правото на оспорване в ЗПУО няма. Следователно са приложими разпоредбите на Административнопроцесуалния кодекс, който в чл.147, ал.1 посочва активно легитимираните правни субекти, които имат право да оспорят административен акт - граждани и организации, чиито субективни права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени. Първоинстанционният съд е сезиран с жалба от директор на училище, който в правоотношенията с учениците има публични правомощия и следователно по смисъла на §.1 от ДР на АПК е административен орган, като носител на административни правомощия. Заповедта за налагане на санкция по ЗПУО е индивидуален административен акт, поради което и предвид чл.147, ал.1 от АПК може да се оспори от лицата, посочени в закона. Съдът правилно е приел, че заповедта не поражда правни последици за физическото лице Б. П.. Директорът на училището също не е активно легитимиран да оспорва заповед за санкциониране на ученик, защото съдебното оспорване на административни актове е средство за решаване на спорове между гражданите и организациите, от една страна и администрацията от друга, а не между държавни органи в това им качество - чл. 120 КРБ и чл. 147, ал. 1 АПК. Поради това определението, като правилно следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, състав на пето отделение