Решение № 2996 от 17.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 759/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Началника на отдел „Миграция“ – СДВР, подадена чрез главен юрисконсулт А. Алипиева, срещу решение № 40535 от 04.12.2025 г., постановено по адм. дело № 8715/2025 г. по описа на Административен съд – София-град, с което, по жалбата на М. Г., гражданин на Република Турция, е отменена заповед - отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България, рег. № 513з-7234/16.06.2025г., постановен от ЗА началник отдел „Миграция“ – СДВР; преписката е изпратена на ЗА началник отдел “Миграция“ – СДВР за издаване на административен акт, съобразно мотивите на решението; определен е срок от 30 дни. С касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното решение поради неправилно приложение на материалния и процесуален закон, като според жалбоподателя съдът е извършил неправилно тълкуване на събрания в хода на производството доказателствен материал. Иска се отмяна на решението и се претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Ответникът - М. Г., оспорва касационната жалба чрез процесуалния представител адвокат Н. Грошкова, която, в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Моли съда да остави в сила обжалваното решение и прави искане за присъждане на направените по делото разноски. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на контрол пред първоинстанционния съд е била заповед с рег. № 513з-7234/16.06.2025 г., издадена от ЗА началник отдел „Миграция“ – СДВР, с която е отказано предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България по заявление с вх. №101556/03.06.2025 г. от М. Г., роден на роден на [дата], гражданин на Република Турция, на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 23 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. Административен съд – София-град /АССГ/ е отменил процесния отказ и е върнал преписката на органа за издаване на административен акт съобразно мотивите на постановеното решение. За да постанови този резултат, съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, съобразно представената заповед № 513з-5977/19.05.2025 г. на директора на СДВР – МВР, в предвидената от закона форма, но без да са доказани фактическите основания, които са мотивирали органа да постанови оспорения отказ. Според първостепенния съд, актът не съдържа конкретизация кои от представените от жалбоподателя документи съдържат неверни данни, както и кои са данните, които не съответстват на действителното фактическо положение. Изложеното е мотивирало съдебния състав да приеме, че в случая установените по делото факти не могат да бъдат подведени под нито една от двете хипотези на чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, респективно, че при несъответствие на посоченото в отказа правно основание с установените по делото факти, оспореният административен акт се явява издаден при отсъствие на фактическо основание, поради което е и материално незаконосъобразен. В мотивите на обжалваното решение е посочено, че не може едно съмнение относно физическо присъствие на адреса да се приравнява на умишлено невярна декларация/данни/, писмените доказателства относно заявения адрес не са били оспорени, а останалите представени от жалбоподателя документи не са били обсъдени в хода на административното производство. Поради това АССГ е отменил атакуваната заповед като материално незаконосъобразна, издадена при неспазване на процесуалните правила, липса на мотиви и несъответствие с целта на закона - аргументи съответстващи на хипотезата на чл. 146, т. 1, 2, 3 и 4 АПК. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. По делото е безспорно установено, че административното производство е инициирано по заявление с вх. № 101556/03.06.2025 г. на М. Г. за предоставяне право на продължително пребиваване в Република България, на основание чл. 24, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Към заявлението са приложени следните документи: копие на страница със снимка на паспорт № •••••••••, валиден до 29.12.2030 г. и положен печат за влизане в Република България; копие на разрешение за пребиваване в Република България с [номер], валидна до 14.06.2025г.; сертификат № 2258/04.06.2025 г. от БТПП; декларация за адрес: гр. София, [жк], [адрес]; банково извлечение на сметка, издадено на 05.06.2025 г. от ЗИРААТ БАНК - София; полица за медицинска застраховка валидна до 01.06.2026 г. За проверка относно достоверността на заявения от апликанта адрес, е била извършена проверка от служители на отдел „Миграция“ – СДВР, при която е било установено лицето В. Н., представил се за гост на П. Й. - собственик на жилището и който е заявил, че живее от три дни на адреса и не познава М. Г.. В хода на проверката е проведен и разговор със съседка, която е дала сведения, че никога не е виждала чуждия гражданин и на адреса живеят български граждани. При направени справки в информационните масиви на МВР е установено, че през предходната година М. Г. многократно е влизал в Република България, а през 2025 г. има две влизания, последното от които на 03.06.2025 г., като впоследствие е напуснал страната на същият ден след подаване на заявлението за продължително пребиваване. При тези данни ЗА началник отдел „Миграция“ – СДВР е издал атакуваният пред АССГ административен акт, с който отказва да предостави на турския гражданин право на постоянно пребиваване в РБ на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Според изложените в акта мотиви, сочещи на фактическото основание за неговото издаване, М. Г. не живее на адреса, което е показателно, че предоставените данни за получаване право на пребиваване в Република България за неверни. Неоснователно е релевираното в касационната жалба възражение на касатора за неправилност на формирания от административния съд извод за отсъствие на фактическо основание за издаване на отказа. Процесният отказ е постановен на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, като съгласно тези разпоредби се отказва издаване на разрешение за /постоянно/ пребиваване в страната, когато чужденецът е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Следователно, за да може административният орган законосъобразно да откаже правото на постоянно пребиваване в една от двете хипотези, регламентирани в чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, е необходимо в производството по разглеждане на заявлението, а впоследствие и пред съда, да бъде безспорно установено, че чужденецът е предоставил документ с невярно съдържание или е декларирал пред органа неверни данни. Противно на твърденията на касатора, съдът не само не е изключил, но е анализирал съдържанието приложената по преписката докладна записка с peг. № 513р-61935/12.06.2025 г., като е обсъдил констатациите от извършената проверка на заявения от апликанта адрес: гр. София, [адрес]. Данните от приобщените по делото доказателства действително обуславят формирания от първата инстанция извод, че отказът поради предполагаемо деклариране на неверни данни следва да се основава на ясни и безспорно доказани факти, доказващи умишлена заблуда, каквато в случая категорично липсва. Този извод не се разколебава от посещенията на служители на сектор „Незаконна миграция“ към отдел „Миграция“ – СДВР на посочения адрес, на който чуждият гражданин не е бил намерен, както и от дадените от различни лица /гост на собственика и съседи/ сведения, които обаче не са предоставени от собственика на жилището. Административният орган не може законосъобразно да формира извод за декларирането от чужденеца на неверни данни само въз основа на обстоятелството, че при извършена проверка не е било установено на адреса. В мотивите на административния акт не е обсъдено, че проверяващите лица са разговаряли по телефона с пълномощник на собственика на имота, който е заявил, че М. Г. действително има сключен договор за наем с П. Й., но не знае дали в момента чуждият гражданин е на адреса или извън страната. Ето защо са верни изводите на първостепенния съд, че събраните в случая доказателства не представляват факти, които могат да бъдат подведени под някоя от хипотезите на чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, а при несъответствието на посоченото в отказа правно основание с установените по делото факти, оспореният административен акт е издаден при липсата на фактическо основание за това, следователно е материално незаконосъобразен. Касационна инстанция намира за нужно да отбележи, че ако административният орган счита, че задължителна предпоставка за предоставяне на право на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ е чужденецът да пребивава в Република България в хода на административното производство по предоставяне на това право, като обитава непрекъснато или постоянно посочения в заявлението адрес, то следва ясно да посочи това свое разбиране в мотивите на постановения по заявлението отказ, включително като посочи конкретното правно основание, въвеждащо това условие като материалноправна предпоставка за предоставяне на правото на пребиваване. Настоящият съдебен състав констатира, че в касационната жалба, по която е образувано настоящото дело, се съдържат подробни аргументи и съображения за постановения отказ, но същите е следвало да се изложат в атакувания административен акт, а не едва при неговото обжалване. Така например, касаторът сочи, че чуждият гражданин не бил вписан в домовата книга и за първи път въвежда твърдения за проведени разговори с касиера на сградата, както и със съпруга на собственичката на имота, каквито не са обективирани в доказателствата по преписката. Единствено за пълнота следва да бъде посочено, че съгласно чл. 6, ал. 1, т. 16 от Закона за управление на етажната собственост /ЗУЕС/ задължение на собствениците е да подават декларация по образец за вписване в книгата на етажната собственост на членовете на своите домакинства, на обитателите, както и на животните, които отглеждат в етажната собственост и подлежат на извеждане. Неизпълнението на това задължение на собственика е скрепено със санкцията, предвидена в чл. 55, ал. 1 ЗУЕС. Изложеното налага извода, че отговорността за вписването в книгата на етажната собственост не може да бъде вменявана в тежест на наемателя, респективно липсата на данни за чуждия гражданин в тази книга не може да бъде приравнена на деклариране на неверни данни, че живее на посочения от него адрес. Отделен е въпросът, че в хода на административното производство такива фактически установявания не са били направени, защото не е бил провеждан разговор с управителя на етажната собственост /член на управителния съвет/, респективно обект на проверката не е била книгата по чл. 7 ЗУЕС. С оглед на изложеното, при липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. Независимо от изхода на спора, на ответната страна се дължат разноски за касационната инстанция, защото същите не са доказани по основание и размер, тъй като по делото не е представен договор за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,