Определение № 60175 от 23.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 1695/2019 г.

Производството е образувано по молба на „Юробанк България „ АД, с която се претендира изменение на решение № 147/15.06.2021 г. по т.д.№ 1695/2019 г., в частта му с характер на определение по определяне отговорността за разноски, на основание чл.248 ГПК. Молителят се позовава на противоречие между мотивите и диспозитива на определението, доколкото в първите е посочена дължима в полза на ищците, с оглед изхода на спора, сума в размер на общо 1646 лева – разноски за първа инстанция, а с диспозитива е присъдена сума от 2 698,72 лева, в който смисъл претендира диспозитива да се приведе в съответствие с мотивите. Позовава се и на посочено в мотивите / стр.17/ дължимо възмездяване на разноски и за ответника - от заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1684,90 лева за първа инстанция, но без кореспондиращ на същите диспозитив. Претендират допълване на решението, в частта с характер на определение, с така възприетата в мотивите сума.Страната сочи, че в мотивите на решението на ВКС / стр.19/ е възприета дължимост на разноски, в полза на „Юробанк България„АД и за въззивна инстанция, предвид обезсилване на първоинстанционното решение, в частта му по предявени установителни искове за нищожност на клаузи от процесния договор за кредит, по въззивна жалба на ответната банка. Независимо от това, с диспозитива не е присъден адвокатски хонорар за въззивна инстанция и припадаща се част от държавната такса, заплатена от „Юробанк България„АД, за въззивното обжалване на първоинстанционното решение в тази му част, приключило с обезсилване на първоинстанционното в същата част, с влязло в сила въззивно решение. Обосновава дължимост на Ѕ от внесената държавна такса от 863 лева или за сума от 431,50 лева. Ответните страни – К. Н. и С. Н. – частично оспорват подадената молба. Не оспорват същата в първите два пункта - за изменение на решението, с характер на определение по отговорността за разноски, досежно дължима в тяхна полза и за първа инстанция сума от 1646 лева, вместо присъдената от 2 698,72 лева и за дължимо на ответника адвокатско възнаграждение за първа инстанция, в размер на 1684,90 лева. Оспорват молбата в останалата й част, по съображения, че за окончателния изход по спора съдилищата са се произнесли по същество относно неравноправността на процесните три клаузи от договора за кредит, сключен между страните, макар и не по самостоятелни установителни искове с такъв предмет, която нищожност са били задължени и служебно да зачетат, съобразно цитирана практика на СЕС относно защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи. Акцентират и на обстоятелството, че производството с предмет самостоятелни установителни искове за нищожност на договорните клаузи, като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, е прекратено, поради постановяване на решението в разрив с диспозитивното начало в процеса, след като е прието, че ищците не са предявили такива самостоятелни искове. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че молбата е подадена в срока по чл.248 ал.1 ГПК и от легитимирана страна. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Дължимите на ответника адвокатски възнаграждения, с оглед частичното отхвърляне на осъдителните искове на ищците с първоинстанционното решение / необжалвано в тази част и влязло в сила / и с оглед обезсилването на първоинстанционното решение, с прекратяване на производството по установителни искове за нищожност на три договорни клаузи от въззивния съд / въззивното решение в тази му част влязло в сила /, съответно - 1684,90 лева за първа и 1800 лева за въззивна инстанция или общо 3 484,90 лева, са съобразени в диспозитива на постановеното от настоящия съд решение - в пар. първи, в частта му,с която е отменено въззивното решение, с характер на определение, изменено с определение № 227/28.05.2019 г. по т.д.№ 45/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, н о с а м о в частта му, с която в полза на „Юробанк България„ АД са присъдени разноски н а д размера от 3 484,90 лева. Следователно за тази сума ответникът разполага с осъдителен титул - въззивното решение, с характер на определение по отговорността за разноски, изменено по реда на чл.248 ГПК с определение № 227/28.05.2019т., в тази му, неотменена с касационното решение, част. Основателно е възражението на молителя, че противно на приетото в мотивите дължимо възмездяване на ищците в размер на 1 646 лева – разноски за първа инстанция от заплатени държавна такса и депозит за вещо лице, пропорционално на уважената част от претенциите им - с диспозитива настоящият състав е присъдил сумата от 2 698,72 лева / пар.втори /. Касае за допусната очевидна фактическа грешка, която подлежи на корекция, на основание чл.247 ГПК. Действително, при възмездяването на разноски за въззивна инстанция, не е съобразена дължима на ответника част от внесената от същия, в качеството на въззивник, държавна такса от 863 лева, с оглед частичното обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството в тази му част - по разгледани установителни искове за нищожност на три договорни клаузи, като неравноправни по смисъла на ЗЗП. Тази припадаща се част – за прекратяване на производството по три неоценяеми иска - възлиза на 120 лева / Ѕ от дължимата по всеки иск държавна такса за първоинстанционното производство, съгласно чл.3 от Тарифата за държавните такси които се събират в съдилищата по ГПК, определена в максимално допустимия размер от 80 лева /. Изложените от ищците съображения, основани на произнасяне по недопустими искове, поради нарушение на принципа на диспозитивното начало от съда, са неотносими към приложението на чл.78 ал.3 ГПК, което изхожда от обективния изход по спора – в полза на ответника, независимо дали същият е обусловен от процесуални нарушения на съда при съобразяване предмета на исканата защита. Така постановеният правен резултат е в причинност с инициирането на производството от ищците, а защитата на ответника – в причинност с последното, поради което съображенията на ищците за претендиране на вреди в причинност с правораздавателната дейност на съда, ако изобщо биха били обосновани, са логично относими към собствената им легитимация на увредени. Тъй като държавната такса за въззивна инстанция е възмездена изцяло с въззивното решение, поправено по реда на чл.248 ГПК с определение № 227/28.05.2019 г. по т.д.№ 45/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, то исканото изменение ще следва да се допусне, с коригиране на пар.1 от диспозитива на постановеното касационно решение, в който сумата от 3 484,90 лева следва да се замени със сумата от 3 604,90 лева. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение