Определение № 231 от 25.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1045/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на „Глобал брандс дистрибюшън“ ООД срещу определение №877 от 29.03.2021 г. по ч.гр.д.№369/2021 г. на САС. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на „Глобал брандс дистрибюшън“ ООД за допълване в частта за разноските на определение от 15.02.2021 г. по ч.гр.д.№369/2021 г. на САС, с което е оставена без разглеждане частната жалба на Софийска митрополия срещу определение от 05.01.2021 г. по гр.д.№9783/2020 г. на СГС в частта, с която е оставено без уважение искане за освобождаване на внесена гаранция по отменено обезпечение на бъдещ иск. В жалбата се излагат съображения за неприложимост на т.5 от ТР №6 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС в процесната хипотеза, тъй като исковото производство, образувано по предявения бъдещ иск, е приключило – прекратено е с влязло в сила определение. В този смисъл се навеждат доводи, че направените разноски в производството по ч.гр.д.№369/2021 г. на САС следва да бъдат присъдени именно в това производство. Ответникът по жалбата Софийска митрополия, навежда доводи за недопустимост, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Частната жалба е допустима. Подадена е от надлежна страна, в преклузивния законов срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт - съгласно разпоредбата на чл.248, ал.3 от ГПК, определението за разноските, може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване актът, чието допълване/изменение се иска и тъй като в случая се е искало допълване в частта за разноските на подлежащо на обжалване определение, то и определението по чл.248, ал.1 от ГПК подлежи на обжалване. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че правилото на чл.81 от ГПК е неприложимо в производства с обезпечителен характер – т.5 от ТР №6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС и тъй като производството по ч.гр.д.№369/2021 г. на САС /образувано по частна жалба на Софийска митрополия срещу определение от 05.01.2021 г. по гр.д.№9783/2020 г. на СГС в частта, с която е оставено без уважение искане за освобождаване на внесена гаранция по отменено обезпечение на бъдещ иск/ се развива в рамките на обезпечително производство по чл.390 от ГПК, в него не следва да се присъждат разноски, независимо от доказаното реално извършване на тези разноски от ответника по частната жалба и липсата на произнасяне по своевременно направеното искане в тази насока, в определението от 15.02.2021 г., с което частната жалба е оставена без разглеждане. Определението по чл.248, ал.1 от ГПК е подписано с особено мнение от съдията докладчик, възприел становище, че в настоящето производство, макар и развиващо се в рамките на обезпечително производство, изключението по т.5 от ТР №6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС е неприложимо, тъй като обезпечението е отменено поради прекратяване на исковото производство и не съществува възможност направените разноски да се присъдят от исковия съд. Въззивното определение е неправилно. При прекратяване с влязло в сила определение на исковото производство, образувано по обезпечен при условията на гаранция бъдещ иск и отмяна на допуснатото обезпечение на този иск, направените разноски в частното производство по обжалване на отказа на съда да освободи гаранцията, образувано и развило се след прекратяване на исковото производство, следва да се присъдят в частното производство. В случая т.5 от ТР №6/2013 г. на ОСГТК на ВКС няма как да бъде приложена, тъй като вече не съществува възможност да се развие производство по обезпечения иск, още по-малко съществува възможност исковият съд да присъди разноските, направени в производства, които макар и в рамките на обезпечителното производство, са образувани след прекратяване на исковото производство. Съдебната практика и правна теория са константни в разбирането си, че отговорността за разноските може да съществува само по висящ процес и затова не може да се търси в отделно производство, респективно тези разноски не могат да се търсят в нов процес, вкл. и по чл.403, ал.1 от ГПК - посочената разпоредба регламентира само търсенето на вреди от обезпечението при отхвърляне на обезпечения иск, при непредявяването му в дадения срок и при прекратяване на делото по обезпечения иск. С оглед изложеното и тъй като в случая ответникът по оставената без разглеждане частна жалба, своевременно е направил искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в частното производство, като е доказал извършването на такива в размер на 360 лв. с ДДС, но въззивният съд не се е произнесъл по искането с определението от 15.02.2021 г., то молбата по чл.248, ал.1 от ГПК е била основателна и е следвало да бъде уважена. Изложеното налага отмяна на въззивното определение и постановяване на ново, с което определението от 15.02.2021 г. следва да бъде допълнено с присъждане в полза на ответника на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение