Определение № 133 от 28.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 812/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 2, изр. първо ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от И. В. Д., С. В. Д., И. Г. Е. и В. Г. Е., всички чрез процесуалния им пълномощник адв. П. К. от САК, срещу определение № 260036 от 25.01.2021 г. по в.гр.д. № 375/2020 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата им по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 260020 от 09.10.2020 г. в частта за разноските, с която са осъдени да заплатят на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД сума в размер на 5 040 лв., представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение за производството във въззивната инстанция. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на определението по чл. 248 ГПК. Излага се, че производството пред въззивната инстанция е образувано по подадена съвместна въззивна жалба от ищците срещу първоинстанционното решение, но само до размера на отхвърлената част от предявените от всеки от тях искове за сумите от по 20 000 лв., а не както е приел въззивният съд – за пълните размери на предявените искове. Поради това жалбоподателите навеждат твърдения, че при определяне на разноските, дължими на въззиваемото застрахователно дружество във втората инстанция, следва да се изхожда от предмета на въззивното производство, а не от цената на предявените искове в първоинстанционното производство. Поддържат и възражението си по чл. 78, ал. 5 ГПК, релевирано преди проведеното на 14.09.2020 г. о.с.з. пред Пловдивски апелативен съд. По така изложените съображения, считат, че присъдените в полза на застрахователя разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 5 040 лв. с ДДС са прекомерни и следва да се намалят до минимално предвиденото в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) или 3 530 лв. с ДДС. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, който навежда доводи за правилност на атакувания съдебен акт и неоснователност на частната жалба, поради което моли за оставянето й без уважение. По същество на молбата за изменение на въззивното решение в частта за разноските, излага доводи, че съдът правилно е определил размера на дължимите разноски, изхождайки от обжалването на първоинстанционното решение в цялост, поради което адвокатското възнаграждение не следва да бъде намалявано и присъдено в по-нисък размер от вече определения във въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 2, изр. първо ГПК. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е посочил, че с решението си по съществото на спора е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете срещу застрахователното дружество в цялост, т.е. е намерил въззивната жалба за неоснователна. Констатирал е, че във въззивната жалба било посочено, че се обжалва цялото първоинстанционно решение, а в петитума й – че се иска присъждане на по 20 000 лв. за всеки от ищците, но няма валидно процесуално искане за разпореждане с останалата част от исковете до пълния предявен размер от по 50 000 лв. за всеки от ищците, поради което и въззивният съд е разгледал исковете така, както са били предявени пред първоинстанционния съд. Поради това, решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е посочил, че при размер на исковете от 200 000 лв., дължимите на застрахователя разноски за платено адвокатско възнаграждение съобразно минималните размери по НМРАВ се равняват на 5 530 лв., но, доколкото са поискани и действително заплатени 5 040 лв. с ДДС, то само толкова следва да се присъдят. Понеже размерът им е по-нисък от минимума за конкретния случай по НМРАВ, съдът е посочил, че няма основание за допълнителното им намаляване. Поради тези съображения е намерил искането за намаляване на разноските за неоснователно и е оставил молбата по чл. 248 ГПК без уважение. Определението е правилно. И. В. Д., С. В. Д., И. Г. Е. и В. Г. Е. са предявили срещу ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите от по 50 000 лв. – обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на техния дядо С. В. Д., в резултат на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 26.06.2016 г., ведно с обезщетение за забава от 08.11.2016 г. до окнчателното плащане. С решение № 35 от 29.01.2020 г. по гр.д. № 53/2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора така предявените искове са отхвърлени в цялост, а по подадена от ищците въззивна жалба с решение № 260020 от 09.10.2020 г. по в.гр.д. № 375/2020 г. по описа на Пловдивски апелативен съд първоинстанционното решение е потвърдено. При този изход на спора въззивният съдебен състав е възложил на ищците в производството заплащане на сторените от ответника разноски пред въззивния съд съобразно цената на предявените искове пред първата инстанция. По подадена от ищците касационна жалба с определение № 91 от 21.02.2022 г. по т.д. № 813/2021 г. на ВКС не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При тези данни следва да се приеме, че с постановяване на определението по чл. 288 ГПК, с което касационната жалба не е допусната до разглеждане по същество, въззивното решение е влязло в сила съгласно чл. 296, т. 3 ГПК. Въззивният съд е разгледал предявените осъдителни искове в размерите им съобразно исковата молба, намерил е въззивната жалба за неоснователна и е потвърдил първоинстанционното решение в цялост, т.е. като предмет на въззивното производство е разгледан материалноправният спор изцяло, а не само част от него – исковите претенции за обезщетение в размер на по 20 000 лв. Следователно, дължимите на ответника съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК разноски следва да се изчислят предвид обжалваемия във въззивната инстанция материален интерес от 200 000 лв., приложимия съобразно него чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ във вр. с § 2а от ДР на НМРАВ и изхода от спора във въззивната инстанция, или сума в размер на 6 636 лв. с ДДС. Ответното застрахователно дружество претендира и доказва заплащането на сумата от 5 040 лв. с ДДС, която му е присъдена с въззивното решение. Т.е. на застрахователното дружество са присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер, който е по-нисък от установения за конкретния случай минимум, поради което релевираното от ищците възражения за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение правилно е счетено за неоснователно. Предвид гореизложеното, съдебният състав на апелативния съд в съответствие със закона и приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правилно е разпределил отговорността за разноски, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение