Определение № 3659 от 21.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4902/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Х. А. Х. срещу определение № 863 от 13.06.2023 г. по ч. гр. д. № 370 по описа за 2023 г. на Плевенския окръжен съд, с което е потвърдено определение №2015 от 8.05.2023 г. по гр. д. №3373 по описа за 2021 г. на Плевенския районен съд, V граждански състав, I-12 състав, с която е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за издаване на удостоверение по чл.53 от Регламент/ЕС/ № 1215/2012 г. за допускане на изпълнението на съдебно решение № 222 от 17.02.2022 г. по същото дело, влязло в сила на 23.02.2023 г., в Кралство Белгия. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно или по поставения въпрос, да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за издаване на поисканото удостоверение. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ застъпва становището, че няма основание за допускане на касационно обжалване на определението на Плевенския окръжен съд, като оспорва частната жалба и по същество. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становищата на страните, приема следното: С влязло в сила решение № 222 от 17.02.2022 г. по гр. д. № 3373 по описа за 2021 г. на Плевенския районен съд, V граждански състав, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати на Х. А. Х. на основание чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация 2 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди за периода от 15.03.2013 г. до 15.01.2014 г. от по-неблагоприятно третиране в затвора в [населено място]-подстригване пред килията му, а не в обособено помещение, както и 1296,46 лв. мораторна лихва върху главницата. Пълномощникът на ищеца е поискал с молба от 13.03.2023 г. издаване на удостоверение по чл.53 от Регламент/ЕС/ № 1215/2012 г. за изпълнение на това решение в Кралство Белгия. Плевенският районен съд е посочил, че се касае за решение, постановено по повод действията на държавен орган при осъществяването на вменените му от държавата правомощия, поради което попада в изключенията, посочени в Глава I, чл.1 от Регламента, за които този нормативен акт не се прилага. Ето защо е отказал издаването на поисканото удостоверение. Плевенският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното определение, споделяйки неговите мотиви. Въззивно определение може да се обжалва с частна касационна жалба, тъй като с него е потвърден отказ от издаване на удостоверение по чл.53 от Регламент/ЕС/ № 1215/2012 г. Това производство е охранително по своята същност и съгласно чл.540 от ГПК са приложими съответно правилата на исковото производство, с изключение на чл.207-266 и чл.303 и 308 от ГПК. Касационното обжалване обаче може да бъде допуснато само при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК, които в случая не са налице. От мотивите на въззивното определение не се констатира противоречие с правилата на формалната логика, прилагане на отменена или превратно тълкувана против нейния смисъл правна норма или нарушения на основополагащи принципи на гражданския процес, поради което определението не е очевидно неправилно и не може да се допусне касационното му обжалване на това основание. Формулираният от касатора въпрос дали решението, за което се иска удостоверение по чл.53 от Регламента попада в обхвата на чл.1 на Глава I от този нормативен акт е от значение за изхода на спора, но не са осъществени допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл.1, изречение второ от Регламента този нормативен акт не обхваща, по-специално, данъчни, митнически или административни дела, нито отговорността на държавата за действия или бездействия при упражняването на държавна власт (acta iure imperii). В случая с влязлото в сила решение е осъдена Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на Х. А. Х. 2 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди за периода от 15.03.2013 г. до 15.01.2014 г., причинени от по-неблагоприятно третиране в затвора. Тоест, касае се за отговорност за вреди, предизвикани от действия на държавен орган при упражняването на държавна власт по поддържане на реда и администриране на местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“. В такива хипотези Регламентът е неприложим съгласно съществуващата практика на Съда на ЕС. В тази практика е прието, че макар някои спорове между органи на публичната власт и частноправни субекти да могат да бъдат обхванати от приложното поле на Регламент № 44/2001/предхождащ Регламент № 1215/2012 г./, това не се отнася за случаите, когато действията на органа на публична власт са свързани с упражняването на публична власт, простираща се отвъд правните норми, приложими към правоотношенията между частни лица/решение от 28 април 2009 година по дело C‑420/07, т.43 и 44, решение от 23 октомври 2014 година по дело C‑302/13 т. 31, решение от 11 април 2013 година по дело C‑645/11, т.33 и др./. Следователно даденото от въззивния съд разрешение на въпроса на касатора е в съответствие с практиката по приложението на чл.1 от Глава първа на Регламент № 1215/2012 г., поради което не следва да се допуска касационно обжалване по този въпрос. При този изход на спора касаторът дължи на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ 50 лв. юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение