Решение № 614 от 22.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2100/2008 г.

Решение № 614 от 22.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2100/2008 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Добрила Василева Производството е по чл. 218а и сл. ГПК (отм.)

С решение от 5.07.2006 г. по гр. д. № 4220/2003 г. на Пловдивски районен съд, оставено в сила с решение № 372/1.03.2007 г. по гр. д. № 3281/2006 г. на Пловдивски окръжен съд са отхвърлени исковете, предявени от А. Х. П. против Д. г. "Р." гр. П. по чл. 128 КТ за заплащане на дължимо трудово възнаграждение и допълнително такова по Наредба № 3 за допълнителното трудово възнаграждение на персонала, зает в системата на народната просвета. Ищцата е предявила и искове за обезщетение за неимуществени вреди в резултат на забавено плащане на трудовото възнаграждение за различни периоди, но тези искове са преценени от съда като недопустими и производството по тях е прекратено.

Ищцата е подала касационна жалба, като оспорва решението на въззивния съд изцяло и моли за уважаване на предявените искове. Развива доводи за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.

Ответникът не взема становище по жалбата.

За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:

1. Исковете за неплатено трудово възнаграждение и допълнително такова, както са посочени от въззивния съд с оглед обстоятелствената част, петитума и уточнението на исковата молба са за отделни суми, всяка от които и общо не надхвърлят 5 000 лв. Касае се за обективно съединени искове за отделни парични вземания, въззивните решения по които не подлежат на касационно обжалване с оглед разпоредбата на чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.), поради което в тази част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане.

2. В частта относно исковете за неимуществени вреди решението на въззивния съд е правилно и следва да се остави в сила.

Ищцата е била в трудово правоотношение с ответника, като твърди, че той забавял изплащането на трудовото й възнаграждение и други дължими суми, от което търпяла неимуществени вреди поради изпитваните чувства на обида и унижение. За да приеме, че исковете са недопустими, въззивният съд е посочил, че при наличието на трудов договор не може да се търсят вреди на извън договорно, деликтно основание. Решението е правилно и няма основания за отмяната му. Отношенията между ищцата и работодателя й относно дължимото трудово възнаграждение и другите плащания са регламентирани от трудовия договор и К. на труда, в който не е предвидена възможност при забавено изплащане на заплатите и други суми, свързани с трудовия договор да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди. Последиците от неизпълнение на задълженията от страните по трудовия договор са други и са уредени също в К. на труда. Когато се предвижда присъждане на обезщетение за неимуществени вреди това е уредено изрично в К. на труда, каквито са случаите по чл. 200 и чл. 226, ал. 3 КТ. По принцип имуществената отговорност на работодателя се осъществява чрез уреждането на различните фактически състави, при които се дължи обезщетение, неговия вид и размер, като отговорността е преди всичко за имуществени вреди, а неимуществените са регламентирани в специални хипотези. Близостта на последните с деликтната отговорност дава основание чл. 212 КТ да препраща за неуредените въпроси към приложение на гражданския закон - чл. 45 и 49 ЗЗД, но също само в изрично посочените случаи.

По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение