Определение № 2740 от 11.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2212/2026 г.

Производството е по чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Н. Х. Н., гражданка на Република Турция, подадена чрез пълномощника адвокат Н. Рамаданова= Жалбата е срещу определение №198 от 05.01.2026г., постановено от Административен съд – София-град (АССГ) по адм. дело №12499/2025г. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл.209, т.3 вр. чл.236 от АПК. Претендира се отмяната на обжалваното определение и връщане делото на Административен съд - София-град за продължаване на съдопроизводствените действия по него.. Ответникът – завеждащият консулската служба в Консулската канцелария на Република България в Бурса, Турция, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е основателна по следните съображения: С обжалваното определение №198 от 05.01.2026г., постановено по адм. дело №12499/2025г., е оставена без разглеждане жалбата на Н. Х. Н. срещу отказ за издаване на виза „D“ от 10.11.2025г. - по заявление от 17.09.2025г., издаден от М. Русинов - завеждащ консулската служба в Консулската канцелария на Република България в Бурса, Турция, и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл.159, т.1 от АПК във връзка с чл.10а, ал.4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че не приема изложеното в жалбата да е накърнено правото на личен живот, на жилище и на труд. Освен това не можело да се сподели твърдението в жалбата, че има накърнено право на личен живот, защитимо чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ, Конвенцията), както и засегнато право на справедлив съдебен процес по чл.6 от ЕКПЧ. Обжалваното определение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По делото няма спор, че обжалваният отказ на завеждащия консулската служба в Консулската канцелария на Република България в Бурса, Турция, се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ. Според чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл.9а, ал.2, т.4 от ЗЧРБ не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С разпоредбата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ е въведено предвиденото в чл.120, ал.2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая такова засягане е претендирано от оспорващия. В жалбата на Н. Х. Н. изрично е посочено, че с постановения отказ се засяга гарантираното от Конвенцията право на личен живот и на жилище по чл.8 от ЕКПЧ, право на ефективни правни средства за защита по чл.13 от ЕКПЧ, забрана на злоупотребата с права по чл.17 от ЕКПЧ и забрана на дискриминацията чл.14 от ЕКПЧ като са изложени конкретни твърдения в тази връзка. В мотивите на обжалвания акт първоинстанционният съд е посочил, че нямало накърнено право на личен живот и на жилище по чл.8 от ЕКПЧ и е игнорирал твърдените нарушения по чл.13, чл.14 и чл.17 от ЕКПЧ. Изводът на първоинстанционния съд за липса на накърнено право на личен живот и на жилище по чл.8 от ЕКПЧ е направен при неправилно тълкуване на нормата на чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ. Както вече се посочи по-горе, за да е допустима жалбата против отказ за издаване на виза Д, е необходимо и достатъчно оспорващият да посочи конкретните обстоятелства, поради които с отказа за идване на виза се нарушава упражняването на гарантирани от Конвенцията права и свободи. Едва с решението си по съществото на спора, след като прецени събраните в хода на процеса доказателства, съдът следва да установи дали оплакването за нарушаване на основни права е основателно. Като е сторил това в рамките на проверката по допустимост и редовност на жалбата, съдът е допуснал и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в резултат на което е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Предвид така установените нарушения, обжалваното определение следва да бъде отменено като неправилно, а делото следва да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по него, но от друг състав на първоинстанционния съд, тъй като досегашния състав е изложил мотиви и по съществото на спора. Водим от изложеното и на основание чл.235, ал.1 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,