Решение № 131 от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1120/2010 г.

Решение № 131 от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1120/2010 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. С. В. П. и Н. П. М., и двамата от [населено място] обжалват и искат да се отмени въззивно Решение № 219 от 3.05.2010 г. по гр. възз. д. № 261/2010 г. на Окръжен съд - Добрич. Поддържат основания за отмяна по см. на чл. 281, т. 2 и 3 ГПК, с конкретни доводи, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, като е излязъл извън правомощията си на въззивна инстанция, липсват изложени самостоятелни мотиви, въззивният съд е следвало да поправи порочните процесуални действия свързани с изменението на заявеното основание, да върне делото и се разгледа по заявения иск, че правото на собственост е придобито на основание придобивна давност, да укаже как да се уточни исковата молба. Касационното обжалване е допуснато по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК след като е възприета тезата на касаторите, че процесуално правните въпроси: запазвали действието си ТР 1/2000 г. ОСГК на ВКС след влизане в сила на новия ГПК от гл. т. правомощия на въззивната инстанция и може ли въззивната инстанция, при ограничителната норма на чл. 269 ГПК, сама да извършва проверка по ненаведени с въззивната жалба основания следва да получат отговор от ВКС в контекста на постановеното решение, с цел на уеднаквяване на съдебната практика и развитие на правото в насока на съпоставка на правомощията на втората инстанция като въззивна инстанция по двата процесуални закона. В срока по чл. 287 ГПК не е подаден писмен отговор от ответника по касация - [община]. Състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна в правомощията на чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, по жалба на ответника по иска-въззивник [община] е обезсилил Решение № 6/14.01.2010 г. по гр. д. № 8/2009 г. на Районен съд [населено място] и е прекратил производството по заявения от С. П. и Н. М. положителен установителен иск на основание чл. 124, ал. 1 ГПК да бъде признато по отношение на [община], че те са собственици на ПИ с идентификатор * /стар */ с площ от 447 кв. м., заедно с построената монолитна сграда от 27 кв. м. в м. "П.", землището на [населено място]. Съдебното исково производство е инициирано от С. В. П. и Н. П. М. срещу [община] с искане да бъде установено със силата на присъдено нещо правото им на собственост върху ПИ с площ от 447 кв. м., ведно с построената в него монолитна сграда на 27 кв. м., находящ се в м. "П.", землището на [населено място] с идентификатор * /стар */ и твърдения, че са правото им на собственост е по наследство, тъй като в полза на техния наследодател П. М. П. е било предоставено право на ползване върху земеделска земя и след изпълнение на процедура по § 4а на ПЗР на ЗСПЗЗ това право е трансформирано в право на собственост. Поддържана е теза, че правният интерес да е заяви иска срещу [община] е обусловен от необходимостта да се установи точната идентификация на имота, реално владян от наследодателя на ищците. С молба вх. № 1596/2.04.2009 г. в отговор на възраженията на ответника [община] за недопустимост на заявения иск, С. П. и Н. М. са заявили ново основание за придобиване правото на собственост - а именно придобивна давност - чл. 79, ал. 2 ЗС, като добросъвестни владелци, считано от 1994 г. Районният съд е уважил заявения положителен установителен иск за собственост на С. П. и Н. М., приемайки, че закупеният от П. П., като ползвател, по договор от 7.09.1994 г. имот на основание § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ е реално ползвания имот пл. № *, а не този, посочен по договора - имот пл. № *, тъй като са налице безспорни доказателства, че именно имот пл. № * от е ползвания от 1981 г. от наследодателя П. П., в т. ч. и за времето от 18.11.1997 г. /арг. от чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ/ до датата на завеждане на иска - 14.01.2009 г. За да постанови решението си, като обезсили решението на районния съд по уважения от първата инстанция срещу [община] положителен установителен иск за собственост на процесния недвижим имот, като придобит на основание чл. 79 ЗС, въззивният съд е приел, че е налице хипотеза на чл. 270, ал. 3 ГПК т. е. произнасяне на съда по незаявен по надлежния ред иск, поради липсата на определение на съда за допуснато изменение на иск касаещо придобивното основание на претендираната собственост. Поставеният въпрос дали задължителната съдебна практика за правомощията на въззивната инстанция при проверка решенията на първата инстанция по ТР 1/2000 г. ОСГК на ВКС запазва действието си и след влизане в сила на новия ГПК и за възможността като въззивната инстанция, при ограничителната норма на чл. 269 ГПК, съдът сам да извършва проверка по ненаведени с въззивната жалба основания, следва да получи негативен отговор в смисъл, че дадените разяснения на посоченото ТР разяснения, които касаят правомощията на въззивната инстанция при условията на т. н. "пълен въззив" от гл. т. на събиране без ограничение на нови доказателства, възможност за заявяване в рамките на въззивното производство на нови защитни средства, не могат да намерят приложение при действието на новите правила на въззивното производство - чл. 258 и сл. ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени - арг. от чл. 260, ал. 1, т. 3, 4, 5 и 6 ГПК, чл. 266 ГПК и 269 ГПК, както от това каква част от решението на първата инстанция се обжалва, така и относно правилността на обжалвания акт само от релевираните основания и в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд. Обжалваното решение на въззивния съд е неправилно, постановено в нарушение на чл. 270, ал. 3 ГПК. Недопустимостта на съдебното решение се обуславя от ненадлежното упражняване правото на иск при лисата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск. В тези хипотези, втората инстанция следва да се постанови обезсилване на постановения от първата инстанция съдебен акт и прекратяване на производството. Недопустимо е съдебното решение на долната инстанция и в хипотезите на разгледан незаявен иск или неразгледан иск на заявеното правно основание. В тези хипотези правомощията на въззивната инстанция /по арг. от чл. 269 ГПК във вр. с чл. 270, ал. 3 изр. последно/ решението на първата инстанция се обезсилва, но делото не се прекратява, а се връща на първата инстанция да се разгледа заявения иск и постанови валиден съдебен акт по надлежно заявения иск. Решението на въззивния съд не е съобразено с закона, тъй като 1./ неправилно съдът е констатирал, че е разгледан назаявен иск- положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, претендирана на основание придобивна давност, вместо да се разгледа заявения положителен установителен иск за собственост на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, претендирана по договор за покупко-продажба, сключен с ответника - [община] и 2./ доколкото съдът е приел, че е налице хипотеза на разгледан незаявен иск, то законодателят го задължава не да прекрати производството, а да върне делото за на долната инстанция за разглеждане на заявения иск. Констатацията на посочените пороци налага отмяна на обжалваното решение и връщане на делото на въззивната инстанция за постановяване на законосъобразен съдебен акт. При новото разглеждане на делото вззивният съд, в рамките на проверката за допустимост на постановеното от първата инстанция решение, следва да съобрази доводите по Определение № 332/10.07.2009 г., по ч. гр. д. № 574/2009 г. на ОС-Добрич, с което изрично е прието, че ищците са заявили иска си за собственост на основание чл. 124, ал. 1 ГПК на две материално правни основания - договор за покупко-продажба и давност, като въпросите за материално-легитимираното лице - ответник по всяко едно от тези основания, е въпрос на основателност, а не на допустимост на иска. При новото разглеждане на делото от въззивния съд, решаващият състав ще следва да съобрази обхвата на проверка си за правилност и законосъобразност на обжалваното решение на първата инстанция според правилата на действащия ГПК т. е. в рамките на заявените с въззивната жалба пороци и основания за отмяна по заявените искове, в контекста на правомощията на въззивна инстанция. Доколкото в рамките на произнесеното решение на долната инстанция може да се констатира, че е налице неразгледан, но ЗАЯВЕН ИСК, то този процесуален пропуск не може да се квалифицира като хипотеза на недопустимост на постановеното съдебно решение, тъй като съществува специален ред за поправка на пропуска на съда. Въззивният съд ще следва да ограничи проверката за законосъобразност само по отношение на постановения съдебен акт, в рамките на разгледаното правно основание. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и 3 ГПК, състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия