Определение № 1072 от 25.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1928/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. №5729/14.08.2023г., подадена от „Застрахователна компания Лев инс“ АД срещу определение №540/19.07.2023г. на АС – Варна по в.т.д.№723/2022г., с което на основание чл. 248 ГПК е изменено решението по делото, в частта относно разноските и жалбоподателят е осъден да заплати на адв. П. К. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА в размер на 8 844 лв. за всеки един от ищците или общо сумата от 17 688 лв. Жалбоподателят счита, че размерът на адвокатското възнаграждение е неправилно изчислен и не е следвало да бъде прилагана Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията с последното й изменение от 08.11.2022г., а в предходната. По изложените доводи претендира отмяна на определението и намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение. Ответниците по частната жалба – Ф. З. А. и Х. Абдрахимов И. са подали отговор чрез процесуалния си пълномощник – адв. П. К. от 09.10.2023г., с който оспорват частната жалба и сочат, че Варненският апелативен съд правилно е определил следващото се адвокатско възнаграждение на представителя им. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 248 от ГПК срок, и е процесуално допустима. С определение № 540/19.07.2023г., въззивният съд, сезиран с молба по чл. 248 от ГПК от ищците Ф. З. А. и Х. Абдрахимов И. чрез процесуалния им пълномощник – адв. П. К., е приел, че след като са подали отговор на въззивната жалба на 08.11.2022г., то приложима е новата редакция на Наредба №1/2004г. относно минималните адвокатски възнаграждения. Посочил е, че процесуалният представител на ищците е осъществил правна помощ и съдействие за всеки един от тях, като независимо, че процесните правоотношения произтичат от един и същи правопораждащ юридически факт, са налице две отделни претенции, с отделен предмет на доказване, поради което на адв. П. К. се дължи адв. възнаграждение за всеки един от разгледаните искове. Въззивният съд е приел, че при обжалваем интерес от 84 000лв дължимото адвокатско възнаграждение за защита на всеки от въззиваемите е в размер на 8 844лв. с ДДС, поради което е изменил решението си и е осъдил ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на адв. П. К. адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 вр. с ал.2 от ЗАдв. в размер на по 8 844лв. с ДДС – мин.размер съгласно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004г. за МРАВ за всеки един от ищците, или общо 17 688лв. Настоящият съдебен състав намира, че съгласно постановеното Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В акта на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, както и предвидените в посочената наредба минимални размери. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване определените с Наредба № 1/09.01.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл.78, ал.5 ГПК поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, съдът не може да определи следващото се на основание чл. 38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал.1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. С оглед гореизложеното при определяне на възнаграждението на адвокат К., предоставила в настоящия случай безплатна правна помощ на въззиваемите - ищци, следва да се вземат предвид конкретни критерии като високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката със сключване на договора за предоставяне на правна помощ, но да се отчете и фактическата и правна сложност на делото. В конкретния случай предметът на делото е пряк иск на пострадали лица към застрахователя по застраховка „Гражданската отговорност на автомобилистите“ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди при ПТП, при влязла в сила присъда, но и при възражение на ответника за съпричиняване и доказателствени искания за установяване на обстоятелствата, относими към приложението на чл.52 и чл.51, ал.2 ЗЗД, вкл. за експертизи и свидетелски показания, които по правило и по своя характер са очаквани процесуални действия по такъв вид дела. Предвид горното и с оглед спорния материален интерес при осъществената защита и като се вземат предвид и посочените по-горе критерии, които са изпълнени в настоящия процес, следва да се приеме, че е справедливо и обосновано е възнаграждението, дължимо на адвокат К., да се определи в размер на сумата от 5000 лв. за всяко от представляваните лица, с включен ДДС, или общо сумата от 10 000 лв. С оглед горното за разликата над сумата от 5000 лв. за всеки или общо 10 000 лв. до присъдения от апелативния съд размер от по 8 844лв. с ДДС за всеки един от ищците, или общо 17 688 лв., обжалваното определение следва да бъде отменено, а в останалата част – жалбата отхвърлена. Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.