Определение № 2536 от 02.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1751/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частни жалби на адв.Н. Д. като пълномощник на А. А. А., и на ЗАД „Алианц България“ АД срещу определение № 1086/30.04.2024 г. по в.гр.д. № 2980/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което са оставени без уважение молбите на частните жалбоподатели по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решение № 153/15.02.2024 г. по същото гр.д. на САС. В частната жалба на адв. Д. се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение на САС, тъй като решението по дело С-438/22 на СЕС не съдържа тълкуване на националните разпоредби, вкл. на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а разяснява, че единствено в правомощията на българския съд е да приложи или откаже приложението на същата Наредба, но само след като извърши преценка дали тя би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС. Поддържа становище, че такава преценка не е била извършена от САС. Не е било отчето, че се касае до хипотеза на предоставена безплатна правна помощ от адвоката в полза на нуждаеща се страна, на осн. чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. Иска да бъде отменено атакуваното определение в съответната част и се уважи молбата по чл.248 ГПК като се присъди възнаграждение за адвокат в рамките на минимума по Наредба № 1/2004г. В частната жалба на застрахователното дружество е изразено становище, че присъдените в полза на същото разноски за въззивна инстанция не са съобразени с изхода от спора пред САС, т.е. не отчита, че въззивната жалба на насрещната страна е била уважена само частично за сумата от 50 000 лв., а за разликата над 50 000 лв. до 150 000 лв. първоинстанционното решение е било потвърдено. Поради което прави възражение, че на осн. чл.78, ал.3 ГПК в полза на въззиваемата страна – застраховател следва да се признаят извършени разноски за адвокат в размер на 2/3 от заплатените полза на процесуалния му представител, а не равни на определените разноски на насрещната страна за адвокатско възнаграждение. Иска се отмяна на обжалваното определение на въззивния съд в атакуваната от АД част и да се постанови друго за уважаване на молбата по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта на разноските, като се присъдят на ЗАД „Алианц България“ АД разноски в размер на 6 360 лв. с ДДС и се намалят дължимите от последното разноски за депозит за вещо лице до 149лв. Страните взаимно си оспорват подадените частни жалби. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното: Частните жалби са подадени в срок от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение САС е приел, че молбите на частните жалбоподатели по чл.248 ГПК са насочени към изменение на решение № 153/15.02.2024 г. по в.гр.д. № 2980/2023 г. на САС. Преценил е, че с последното въззивният съд е отменил решение №260683/03.05.2023 г. по гр. д. № 8871/2020 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ от А. А. срещу ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД за заплащане на сума в размер на 50 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение, като е осъдил дружеството да заплати на А. сумата от 50 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди и е потвърдил решението на СГС в останалата обжалвана част, с която е отхвърлена исковата претенция над сумата от 50000 лва до претендирания размер от 150 000 лв. Въззивният съд е намалил претендираните възнаграждения под минималните размери на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение, съобразно изхода на спора и вземайки предвид действителната правна и фактическа сложност на делото, като е присъдил еднакво възнаграждение в размер на по 3180 лв. с ДДС за процесуалното представителство на всяка от страните. САС се е позовал на решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., че съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, когато ги възлага на насрещната страна по реда на чл. 78 ГПК. Посочил е, че в тази насока водещи следва да бъдат фактическа и правна сложност на съдебните производства, съответно реално извършената работа по предоставената правна защита и съдействие, а не обвързването на минималния размер на адвокатското възнаграждение с размера на материалния интерес по делото. Такова обвързване е нецелесъобразно, противно на житейската и правна логика и води до съществена нееквивалентност между предоставената правна защита на страните и минималните дължими размери на възнаграждения. Дело с минимален материален интерес е възможно да бъде със съществена фактическа и правна сложност, която да ангажира значителни усилия на адвоката за процесуална защита и обратното. Направил е извод за неоснователност на исканията за допълване/изменение на решението в частта за разноските. Настоящият състав на ВКС намира, че произнасянето на въззивния съд като краен резултат е правилно по отношение на присъдените в полза на процесуалния представител на А. А. разноски и следва да бъде отменено по отношение на присъдените в полза на АД разноски. Предоставената от адв.Д. защита на А. А. като въззивник пред САС е по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. На осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв в такива случаи адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, дължимо от насрещната страна в размер, определен от съда и не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. От значение за спора е решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., с което е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Последователна е практиката на ВКС с оглед цитираното задължително решение на СЕС, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения. Те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразяват: интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая предоставената от представителя на въззивника процесуална защита по въззивното поризводство се изразява в подаване и обосноваване на въззивна жалба срещу първоинстанционно решение за отхвърляне на иска на въззивника срещу застрахователя за сумата от 150 000 лв., като с въззивното решение жалбата е уважена до размера от 50 000 лв. Депозирано е и уточнение на дадени указания от САС за конкретизация на твърдения по исковата молба. Констатира се участието на адвоката в единственото по делото съдебно заседание и събиране в същото на допуснати по въззивната жалба доказателства – заключение на вещо лице по СПЕ. Необходимо е да се уточни, че Г. М. не е страна във въззивното производството в частта по въззивната жалба на А. А., доколкото по отношение на М. първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила, респ. адв. Н. не се явява и неин процесуален представител. Комплексната преценка в конкретния случай не обосновава извод за твърдяната в молбата по чл.248 ГПК, подадена пред САС от адв.Н., фактическа и правна сложност на делото, продължителност на същото над обичайната за подобен вид дела /въззивни, касаещи претенции за заплащане на застрахователно обезщетение, т.е. при установена константна практика на ВКС по повдигнатите с въззивната жалба въпроси/. Определянето от въззивния съд на възнаграждение около ѕ от минималното - 3 180 лв. с ДДС / при размер съобразно Наредбата и на осн. чл.78, ал.1 ГПК съобразно уважената част от въззивната жалба от 4260 лв. с ДДС/ се явява съответно на предоставената реално правна защита по спора. При определяне с въззивното решение на САС на размера на дължимите в полза на въззиваемата страна – застрахователно дружество разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, въззивният съд е нарушил правилото на чл.78, ал.3 ГПК и не е отчел, че въззивната жалба не е била уважена за 2/3 от претенцията. Или присъденото възнаграждение следва да се увеличи до размера на 6 360лв., както и следва да се намалят дължимите от дружеството разноски за депозит за вещо лице до 149 лв. По изложените съображения обжалваното определение на САС следва да се отмени в частта за отхвърляне на молбата по чл.248 ГПК на ЗАД „Алианц България“ АД и вместо него да се постанови друго за изменение на въззивното решение в частта на разноските, като се осъди А. А. да заплати още 3 180 лв. на дружеството – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция съобразно неуважената част от въззивната жалба, на осн. чл.78, ал.3 ГПК и да се отмени въззивното решение в частта, с която ЗАД е осъдено да заплати на осн.чл.78, ал.6 ГПК разликата над 1298 лв. до 1447 лв. – изплатено възнаграждение на вещо лице. В останалата част за оставяне без уважение на молбата по чл.248 ГПК на адв.Д. определение № 1086/30.04.2024 г. по в.гр.д. № 2980/2023 г. на Софийски апелативен съд следва да се потвърди. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд