Решение № 621 от 14.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1531/2026 г.

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез М. Д.- прокурор в Апелативна прокуратура- София, против Решение №181 от 29.10.2025г. по в.гр.дело №359/2025г. по описа на Апелативен съд- П., с което след частична отмяна и частично потвърждаване на Решение №12 от 13.01.2025г., постановено по гр.д.№599 по описа за 2023 г. на Окръжен съд- Стара Загора, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ на М. Т. И., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 25000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от неоснователно повдигнатото му и поддържано обвинение за извършено от него престъпление по чл.354а, ал.3 от НК, за което е привлечен като обвиняем с постановление от 01.01.2017 г. по ДП №8245зм-1161/2016 г. на Второ РУ- Стара З., по което обвинение е бил оправдан с присъда по НОХД №2068/2017 г. по описа на РС-Стара Загора, потвърдена с окончателно Решение №138/20.11.2018г. по ВНОХД№1206/2018 г. на ОС- Стара Загора, ведно със законната лихва върху главницата за периода от 01.06.2020г. до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и намаляване на размера на присъденото в полза на ищеца обезщетение за неимуществени вреди. Към касационната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея М. Т. И., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. Л. Б., с който се изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима. С определение №2934 от 03.06.2026г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, за да бъде извършена проверка за съответствието му с Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2000г., както и с формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи по въпросите: 1. При определяне на основанията и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 от ЗОДОВ задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди? 2. Как се прилага общественият критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице? Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл.293 от ГПК, приема следното: По правните въпроси, по който е било допуснато касационното обжалване: Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС; Решение №146 от 07.10.2020г. на ВКС по гр. д. 4129/2019г., четвърто г.о.; Решение№ 253 от 27.10.2016г. на ВКС по гр.д.№457/2016г., четвърто г.о.; Решение №145 от 27.09.2022г. на ВКС по гр.д. № 3365/2021г., четвърто г.о.; Решение № 179 от 09.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 4551/2017г., трето г.о. и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК съдът е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., по конкретното дело. По касационната жалба: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 31.12.2016г. срещу ищеца М. Т. И. е било образувано наказателно производство за това, че на същата дата в [населено място] е държал без надлежно разрешително високорискови наркотични вещества- канабис и метамфетамин- престъпление по чл.354а, ал.3, т.1 от НК. На същата дата му е извършен обиск и изземване на намиращи се у него вещи, които действия са били одобрени от съда с определение от 01.01.2017г. по ЧНД №1/2017г. на РС- Стара Загора. С постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 01.01.2017г. той е бил привлечен в качеството на обвиняем за това, че на 31.12.2016г. е държал високорискови наркотични вещества- метамфетамин с нетно тегло 10,6363 грама на стойност 265,91 лева, и канабис с нетно тегло 0,3721 грама на стойност 2,23 лева. С постановление от 01.01.2017 г. на прокурор от РП-Стара З. той е задържан за 72 часа, като на същата дата е бил разпитан в качеството на обвиняем. С определение №9/04.01.2017г. по ЧНД №49/2017 г. на РС- Стара Загора му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Към момента на привличането на ищеца в качеството на обвиняем той е бил осъждан три пъти- с влязла в сила на 27.11.2006г. присъда за престъпление по чл.354а, ал.3 от НК, за което той е бил реабилитиран по право; с влязло в сила на 02.07.2014г. решение е освободен от наказателна отговорност по реда на чл.78А от НК с налагане на административно наказание за извършено престъпление по чл.354А, ал.5 от НК; с влязла в сила на 15.04.2016г. присъда за престъпление по чл.354В, ал.1 от НК му е било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 г. и 6 м., чието изпълнение е било отложено с изпитателен срок от 4 години, като деянието му от 31.12.2016 г. е било извършено в изпитателния срок на това предходно условно осъждане. Паралелно с процесното наказателно производство, по отношение на ищеца е водено и друго наказателно производство, по което с влязло в сила споразумение от 30.01.2017 г. по НОХД №145/2017 г. на РС- Велико Търново е бил признат за виновен за извършено в периода от 01.04.2015г. до 17.11.2015г. престъпление по чл.354В, ал.1 вр. чл.20, ал.2 от НК, за което му е било наложено наказание 1 г. и 6 м. „лишаване от свобода“, чието изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години, както и за извършено престъпление по чл.354А, ал.3, предл.2, т.1 и пр.1 във вр. чл.20, ал.2 от НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 11 месеца, чието изпълнение е отложено на основание чл.66 от НК за срок от три години. На основание чл.23, ал.1 от НК му е наложено едно общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 г. и 6 месеца, изпълнението на което е отложено за срок от три години. На 03.04.2017г., 28.04.2017г. и 21.06.2017г. са били извършени нови привличания на ищеца в качеството на обвиняем по процесното наказателно производство с коригирано обвинение. На 12.07.2017 г. срещу ищеца е внесен в съда обвинителен акт с обвинение за извършено престъпление по чл.354а, ал.3 от НК, за това, че на 31.12.2016 г. е държал високорискови вещества– амфетамин 12,143 гр. на стойност 366,60 лв. и канабис 0,3721 гр. на стойност 2,23 лева. По обвинителния акт е образувано НОХД №2068/2017 г. на РС- Стара Загора. По същото са проведени 7 открити съдебни заседания, на които ищецът се е явил лично и не е ставал причина за отлагане на делото, като с Присъда №89 от 07.06.2018г. ищецът е бил оправдан по първоначалното обвинение за извършено престъпление по чл.354а, ал.3 от НК, и по обвинението да е държал високорисково наркотично вещество- 12,143 грама амфетамин на стойност 366,60 лв., като е признат за виновен за извършено престъпление по чл.354а, ал.5 от НК за това, че е държал високорисково наркотично вещество- канабис с тегло 0,3721 грама на стойност 2,23 лева, което е „маловажен случай“, за което му е наложено наказание „глоба“ в размер на 500 лева. Взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ е заменена с по-лека мярка- „подписка“, като е разпоредено незабавното освобождаване на ищеца. Така постановената присъда е протестирана от прокуратурата досежно квалификацията „маловажен случай“ и е обжалвана от подсъдимия по отношение на осъждането му за престъпление по чл.354а, ал.5 от НК. По жалбата и протеста е образувано ВНОХД №1206/2018 г. на ОС- Стара Загора. По същото е проведено едно открито съдебно заседание на 31.10.2018г., на което ищецът се е явил лично и с адвокат. С окончателно Решение №138/20.11.2018 г. присъдата на първоинстанционния съд е била потвърдена. По делото е било прието заключение на съдебно- психиатрична експертиза, от което се установява, че ищецът още преди задържането му на 01.01.2017 г. е страдал от „разстройство вследствие употреба на алкохол. синдром на алкохолна зависимост“ (с код по М.-10 F 10.2). Вследствие установената дългогодишна алкохолна злоупотреба (от ученическа възраст) още преди задържането му са били настъпили изменения на характера му- нравствено-етично снижаване, отслабване на волята и срив в социалното функциониране /не е бил трудово ангажиран, често имал конфликти с родителите си, бил изгонен от дома им/. По време на задържането му под стража не се установява налична абстинентна симптоматика, припадъци или делир. Тъй като ищецът е бил в „защитена среда“ (т.е. не е имал достъп до алкохол), това е спомогнало за овладяване на синдрома на алкохолна зависимост. Не са констатирани промени в психичното състояние, които да налагат консултация с психиатър или лечение в специализирано лечебно заведение. Ищецът в този период е посещавал многократно медицински център по собствено желание, при което са установени невротични оплаквания с безсъние, за които са назначени медикаменти– Стрезам, Невролакс. От медицинските прегледи няма данни за значими физически и психични увреждания. При изслушването на експертизата в открито съдебно заседание вещото лице е пояснило, че заболяването „разстройство вследствие употреба на алкохол“ се проявява с психична симптоматика – т.нар. „абстиненция“, която възниква непосредствено след спирането на приема на алкохол, като е сравнително краткотрайна- от 3 до 5 дни. По делото е прието и заключение на съдебно- психологическа експертиза, изготвена след проведено психологическо интервю с ищеца по видеоконферентна връзка, от което се установява, че ищецът живее в Испания- Т., като води клошарски начин на живот, в колиба, която сам е направил от стар дървен материал и палмови листа. Твърди, че се препитава, като рисува картини за туристите; един път седмично ходи на църква, плува в океана, тренира и спи нормално. Страхува се да се върне в България. По време на интервюто е бил спокоен, с приятен външен вид и ясно съзнание, отговаря изчерпателно на поставените въпроси, ориентиран за време, място и собствена личност. Проявява висока ситуативна тревожност по темата за затвора и плаче, когато разказва спомените си от ареста. Заключението на експерта е, че след преживяна остра стресова реакция от ареста и престоя му в затвора е настъпило нарушаване на психо-емоционалното състояние на ищеца. Понастоящем в емоционален и психичен план се отчита наличие на емоционална и психична изразеност на психична травма, изразяваща се в усещане за несправедливост, унижение, изоставяне, отхвърляне, както и на негативни емоционални преживявания като страх, мъка, гняв и тъга. Експертизата обосновава извод, че дългия престой в ареста и затвора е довел до психологически травми, които пораждат кумулативен стрес, водещ до емоционално и физическо изтощение, съпроводени от повишена тревожност, страх и здравословни проблеми. При преценка на заключенията на така приетите експертизи съдът е констатирал, че съдебно- психиатричната експертиза е изготвила заключението си само на базата на медицинската документация, находяща се по делото, както и на тази, съхранявана в медицинския център на Затвора- Стара З., където ищецът е пребивавал в периода от 11.07.2017г. до 07.06.2018г. Посочил е, че липсват данни експертизата да се е запознала с медицинската документация за състоянието на ищеца в периода от първоначалното му задържане в ареста на 01.01.2017г. до 11.07.2017г. /за период повече от шест месеца/. Съобразил е, че по делото са налице писмени доказателства- епикризи за хоспитализация на ищеца в ПО К. в периода от 27.08.2010 г. до 06.09.2010 г., и в ДПБ- Р. в периода от 10.05.2011 г. до 27.05.2011 г., за многократни хоспитализации на ищеца в „ЦПЗ-Стара З.“ в периода от 17.01.2011г. до 21.01.2011г., от 15.07.2011г. до 27.07.2011г., от 07.11.2012г. до 21.11.2012г., от 07.01.2013г. до 28.01.2013г., в които писмени документи се съдържат данни за това, че ищецът многократно е бил хоспитализиран във връзка с усложнено абстинентно състояние на делир и припадъци. При тези данни съдът е намерил за необоснован извода на съдебно- психиатричната експертиза, че задържането на ищеца под стража във връзка с процесното наказателно производство му е причинило вреди в рамките на обичайните негативни емоционални преживявания на неудобство, притеснение, неудовлетвореност и дискомфорт, довели до невротични оплаквания с безсъние. Според съда от доказателствата по делото може да бъде обоснован извод, че в кратък срок след задържането на ищеца под стража на 01.01.2017г. той е преживял тежко абстинентно състояние с прояви на тревожност, депресия, страх, раздразнителност, напрегнатост, което е било неизбежна последица от наличното при него психично заболяване „разстройство вследствие употреба на алкохол. синдром на алкохолна зависимост“. При наличните данни за предходните му хоспитализации, е била налице висока вероятност състоянието му да бъде усложнено с гърчове или делир /каквито усложнения многократно са настъпвали вече при него/, но няма данни ищецът да е получил в този период нужната му специализирана медицинска помощ с оглед на заболяването му- нито е консултиран, нито е получавал медикаментозна подкрепа, нито е хоспитализиран. Според съда тези изводи се подкрепят от заключението на съдебно-психологическата експертиза, изготвена след провеждане на психологическо интервю с ищеца, която е констатирала, че ищецът проявява висока ситуативна тревожност по темата за затвора и плаче, когато разказва спомените си от ареста. Съдът е намерил за обосновано заключението на тази експертиза, че ищецът е преживял остра стресова реакция от ареста, от която е настъпило нарушаване на психо- емоционалното му състояние, и е претърпял психична травма, която не е отшумяла, и все още са налице емоционални и психични проявления на чувство за претърпяна несправедливост, унижение, изоставяне, отхвърляне, както и на негативни емоционални преживявания като страх, мъка, гняв и тъга. При така установените факти по делото съдът е приел, че на ищеца следва да се определи обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в резултат повдигнатото му обвинение по ДП №8245зм-1161/2016 г. на Второ РУ- Стара З., НОХД №2068/2017 г. на РС-Стара Загора, и ВНОХД №1206/2018 г. на ОС- Стара Загора в размер на 25 000 лв. Взел е предвид характера на повдигнатото срещу него обвинение в извършването на тежко престъпление, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ от една до шест години, като ищецът е бил застрашен от опасността да изтърпи отделно и ефективно и условно отложеното наказание „лишаване от свобода“ по предходна влязла в сила присъда, което обстоятелство е увеличило стреса и безпокойството му; продължителното задържане под стража на ищеца за период повече от 17 месеца, и претърпените в условията на ареста извънредни вреди от лишаването му от медицинска подкрепа при преживяното от него в условията на ареста абстинентно състояние във връзка със съществуващата при него от по-рано алкохолна зависимост; преживяната от ищеца значима психическа травма в резултат от пребиваването му в ареста, която все още не е компенсирана; продължителността на наказателното производство в рамките на разумния срок, липсата на установени негативни последици от наказателното производство върху името на ищеца в обществото, върху трудовата и социалната му изява и неговото личностно развитие; паралелно воденото наказателно производство срещу ищеца в периода от 31.12.2016г. до 30.01.2017г., приключило с осъждане на ищеца за престъпление от същия вид, както и постановената по отношение на ищеца в процесното наказателно производство осъдителна присъда, макар и за маловажен случай на същото престъпление; младата възраст на ищеца /на 33г. към момента на привличането му в качеството на обвиняем, на 34г. към момента на приключване на производството/; настъпилият положителен ефект върху здравето на ищеца от принудителното ограничаване на достъпа му до алкохол, за което свидетелства и подобряването на състоянието на ищеца след приключването на наказателното производство. При така изложените мотиви на въззивното решение настоящият състав на съда намира за основателни доводите в касационната жалба на Прокуратурата на Република България, че размерът на присъденото на ищеца обезщетение не е съобразен с критерия за "справедливост" по чл. 52 от ЗЗД, с посочените в задължителната и казуална съдебна практика обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за определянето му, както и с изискването да бъдат обезщетени само реално настъпили вреди, които се намират в причинна връзка с воденото наказателно производство. Неправилно въззивният съд е приел, че непосредствено след задържането му под стража ищецът е претърпял тежко абстинентно състояние, усложнено с гърчове или делир, и че не е получил нужната му медицинска помощ. В тази им част изводите на съда са необосновани и не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Видно от заключението на вещото лице- психиатър по допуснатата съдебно- психиатрична експертиза, притежаващо необоходимата компетентност и специални знания, по време на задържането на ищеца няма данни за налична абстинентна симптоматика, припадъци или делир, а той е бил в „защитена среда“ (т.е. не е имал достъп до алкохол), което е спомогнало за овладяване на синдрома на алкохолна зависимост, от който е страдал. При проведените му медицински преглади са установени невротични оплаквания с безсъние, за които са назначени медикаменти, но не и значими физически и психични увреждания. Действително това заключение е било изготвено само въз основа на медицинската документация, съставена по време на престоя на ищеца в Затвора- Стара З., но това не е основание същото да не бъде кредитирано, доколкото то не се опровергава от останалите събрани по делото доказателства. От страна на ищеца, който носи доказателствената тежест, не са били ангажирани доказателства за установяване на твърденията му, че веднага след задържането му в следствения арест е преживял тежко абстинентно състояние, гърчове и делир, че е търсил медицинска помощ за справяне с него и че такава му е била отказана. При липсата на такива доказателства твърдените от ищеца факти не могат да се приемат за установени, а и същите са в противоречие с нормативната уредба. Съгласно разпоредбата на чл.242, ал.2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража всеки новопостъпил в ареста с мярка за неотклонение „задържане под стража“ се подлага на медицински преглед, а съгласно чл.255, ал.1 и ал.2 от същия закон обвиняемите и подсъдимите се посещават от лекар най-малко веднъж седмично, а в неотложни случаи- незабавно, като при спешни случаи се осигурява незабавна медицинска помощ, а при необходимост задържаният се настанява в специализирано лечебно заведение, включително извън местата за лишаване от свобода. При посочената нормативна уредба и при положение, че от страна на ищеца не са представени доказателства за твърденията му, не може да се приеме, че той е бил лишен от медицинска помощ след задържането му в следствения арест. Отделно от това в случай, че съдът е имал съмнения по този въпрос, то той е разполагал с възможността да го изясни и посредством поставяне на допълнителна задача на вещото лице за запознаване с евентуалната медицинска документация, съставена в този период. Не могат да бъдат споделени и съображенията на въззивния съд, че след като ищецът многократно е бил хоспитализиран във връзка с усложнено абстинентно състояние, делир и припадъци, то той със сигурност е преживял такива и след задържането му. В тази им част мотивите на съда имат характер на предположения, които не са съобразени с обстоятелството, че последната хоспитализация на ищеца е била четири години преди задържането му, т.е. от същата е изминал продължителен период от време, поради което данните не могат да се приемат за актуални при преценка на психичното състояние на ищеца след задържането му. В тази връзка като по близки по време следва да бъдат отчетени данните от съставената медицинска документация от престоя на ищеца в Затвора- Стара З., които са били съобразени от вещото лице по съдебно- психиатричната експертиза. Предвид горното според настоящия състав на съда следва да се приеме, че задържането на ищеца под стража във връзка с процесното наказателно производство му е причинило вреди в рамките на обичайните негативни емоционални преживявания на неудобство, притеснение, неудовлетвореност и дискомфорт, довели до невротични оплаквания с безсъние, в какъвто смисъл са и изводите на вещото лице- психиатър. При съобразяване на това, както и на останалите релевантни за определянето на размера на обезщетението обстоятелства, които са правилно посочени и отчетени от въззивния съд, както и на икономическите условия в страната към 2018г., когато е влязла в сила оправдателната присъда за престъплението по чл.354а, ал.3 от НК и е възникнало основанието за ангажиране на отговорността на ответната прокуратура /в този период минималната работна заплата е в размер на 510 лв./, настоящият състав на съда намира, че на ищеца следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 18000 лв. /9203,25 евро/, поради което в частта му, с която искът е бил уважен за разликата над посочената сума до 25000 лв., обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови ново решение за отхвърляне на иска за посочената разлика. Неоснователни са доводите в касационната жалба на Прокуратурата на Република България, че предвид осъждането на ищеца по по- леко наказуем състав на престъплението, по което му е било повдигнато обвинение, отговорността й следвало да бъде ангажирана на основание чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ за вредите, причинени на ищеца от взетата спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“, а не на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. В конкретния случай спрямо ищеца е била постановена оправдателна присъда по повдигнатото обвинение по чл.354а, ал.3 от НК- за това, че на 31.12.2016 г. е държал високорисково вещество– амфетамин 12,143 гр. на стойност 366,60 лв. Така повдигнатото обвинение с посочената правна квалификация, по което ищецът е бил оправдан, е наказуемо с лишаване от свобода от една до шест години и с глоба от две хиляди до десет хиляди лева, като същото е обусловило вземането спрямо него на мярката за неотклонение „задържане под стража“, тъй като съгласно чл.63, ал.1 от НПК такава мярка може да се вземе само при обвинение за престъпление, което се наказва с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, а престъплението по чл.354а, ал.5 от НК, по което ищецът е бил осъден е наказуемо само с глоба до хиляда лева. Предвид горното доколкото повдигането на обвинението по чл.354а, ал.3 от НК е било свързано със самостоятелни неблагоприятни последици за ищеца, то при постановяване на оправдателна присъда за същото държавата, чрез прокуратурата като свой процесуален субституент, следва да отговаря на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Основанието по чл.2, ал.1, т.1 от ЗОДОВ се отнася до вземането на мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е била отменена като незаконосъобразна по реда на инстанционния контрол, а не поради оправдаването на лицето по повдигнатото обвинение. С оглед частичното отхвърляне на иска следва да се преразгледат и присъдените с въззивното решение разноски. Обжалваното решение следва да бъде отменено в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца М. Т. И. сумата от 5 лв., представляваща направени разноски за държавна такса за въззивното производство, както и в частта му, с която е осъдена да заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗА на адвокат Л. Н. Б., сумата от 661 лв., представляваща допълнително адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, както и разликата над 648 лв. до 900 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Предвид уважаването на касационната жалба на прокуратурата на адв. Л. Б. не следва да се определя адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за оказаната безплатна правна помощ на ищеца в касационното производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,