Определение № 4736 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4885/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 168 от 09.08.2024г. по гр.д. № 220/2024г. на Смолянски окръжен съд. С. А. К. обжалва решението в следните части: 1/ в частта, с която е потвърдено решение № 336 от 14.08.2023г. на Смолянски районен съд по гр.д. № 974/2021г. за допускане на съдебна делба между Ю. К. и С. К. при равни квоти на Жилищна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], разположена в ПИ с идентификатор ***, със застроена площ 162 кв.м., на три етажа, състояща се от: три жилища на всеки от етажите, заедно с таванско помещение със застроена площ от 151 кв.м., заедно и със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена; 2/ в частта, с която е потвърдено решение № 377 от 18.10.2023г. по същото дело, постановено в производство по чл. 250 ГПК, с което е отхвърлено искането по чл. 537, ал.2 ГПК на С. К. и Е. П. за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 19, том II, рег. № 2609, дело № 197/2022г. на нотариус с рег. № *, с който Ю. К. е призната за собственик на 1/2 ид.ч.от гореописаната жилищна сграда. С определение № 4550 от 09.10.2025г. по настоящето дело е потвърдено решението на въззивния съд в частта, имаща характер на определение, с която е оставена без разглеждане въззивната жалба на С. А. К. срещу първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения от Е. П. против него и против Ю. К. иск за установяване собствеността върху самостоятелен обект, представляващ реално обособена част - жилище, разположено в западната част на втория етаж на триетажната жилищна сграда. Е. С. П. обжалва въззивното решение на Смолянски окръжен съд в потвърдителните му части, а именно: 1/ потвърждаване на първоинстанционното решение от 14.08.2023г. за отхвърляне на предявения от нея установителен иск за собственост върху самостоятелен обект, представляващ реално обособена част - жилище, разположено в западната част на втория етаж на триетажната жилищна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], с площ от 84 кв.м., състоящо се от три стаи: спалня, дневна /хол/, кухненски бокс, санитарно помещение с баня и тераса, ведно с 1/4 ид.част от таванско помещение с площ от 151 кв.м., на основание давностно владение от 01.06.2010 до 01.06.2020г., както и за допускане на съдебна делба между С. К. и Ю. К. на цялата жилищна сграда; 2/ потвърждаване на допълнителното решение № 377 от 18.10.2023г., с което е отхвърлено искането й по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт на Ю. К. за 1/2 ид.ч.от цялата жилищна сграда. Ответницата по касационните жалби Ю. Ф. К. чрез пълномощника адв. Б., взема становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащи на обжалване съдебни актове и са допустими. Производството пред първата инстанция е започнало по предявен от Ю. К. против С. К. (двамата са бивши съпрузи) иск за делба на недвижими имоти, придобити по време на брака, сред които: триетажна жилищна сграда в [населено място], построена върху общинско място с отстъпено право на строеж, състояща се от първи, втори и трети жилищни етажи и таванско помещение. Ответникът по иска С. К. не е оспорил иска за делба; заявил е, че вторият етаж от къщата е разделен на два самостоятелни обекта - две жилища от по три стаи и дъщерята Е. ползва обособената източна част, а дъщерята Е. - обособената западна част. Предявен е иск от дъщерята на страните Е. С. П. посредством главно встъпване (чл. 225 ГПК) срещу ищцата и ответника за установяване, че тя е собственик по давност на реално обособено самостоятелно жилище на втория етаж - западното такова, което се твърди, че е обособено като самостоятелно през 2010г. и се владее от нея и съпруга й. С. К. е заявил че признава този иск и е поддържал, че искът следва да се уважи, а искът за делба на това обособено жилище - да се отхвърли. Ю. К. е оспорила този иск с твърдения, че се касае до търпими действия и че претендираното от ищцата П. жилище не отговаря на законовите изисквания за самостоятелен обект на собственост. Спорът е съсредоточен върху основателността на иска на главновстъпилото лице Е. П. и конкретно върху това налице ли са два реално обособени обекта на собственост на втория жилищен етаж и осъществено ли е от Е. П. владение върху западното жилище в изискуемия от закона десетгодишен срок. Въззивният съд е бил сезиран с жалби от Е. П. и от С. К.. За да разреши спора съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния по чл. 272 ГПК и е изложил свои допълнителни съображения по доводите във въззивните жалби. Прието е от първата инстанция, че осъществяваната от Е. П. фактическа власт върху частта от втория етаж няма характер на владение, а представлява търпими действия - тя е допусната в имота със съгласие на родителите си и евентуалната уговорка за последващо прехвърляне на собствеността не променя държането във владение. Прието е, че от страна на Е. не е извършено уведомяване спрямо майка й, а и спрямо баща й, че има намерение да свои тази част от втория етаж. Позовавайки се на практика на Върховния касационен съд /решение № 50037 от 25.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1592/2022 г., II г. о./ въззивният съд е приел, че владението върху обособена чрез фактическо преустройство реална част от жилище може да доведе до придобиване на правото на собственост върху самостоятелен обект на вещни права по давност, ако към момента на изтичане на давностния срок, респ. към момента на позоваването на придобивната давност, се представи одобрен инвестиционен проект, удостоверяващ, че владението е осъществявано върху самостоятелен обект на вещни права. Поради това е счел, че дори да се приеме, че Е. П. е осъществявала фактическа власт върху спорната западна реална част от втория жилищен етаж от къщата с намерение за своене, а не търпими действия, в периода 01.06.2010г. - 01.06.2020г., тя не би могла да стане собственик по давностно владение на тази част, защото липсва одобрен проект, удостоверяващ че владението е осъществявано върху самостоятелен обект на вещни права. Налице е проект /архитектурно заснемане/ за делба от 19.03.2019г. и издадено удостоверение от главния архитект на община Баните по чл.202 ЗУТ, според които вторият жилищен етаж представлява едно цяло самостоятелно обособено жилище, състоящо се от кухня, трапезария, дневна, три спални, три тераси, антре, коридор и два санитарни възела, със застроена площ от 168 кв.м., заедно с 1/2 ид.ч. от таванско помещение с обща площ 151 кв.м. Налице е и проект /архитектурно заснемане/ от април 2022г. и издадено въз основа на него удостоверение от 20.04.2022 г. по чл.202 ЗУТ, според което на втория жилищен етаж са разположени две самостоятелно обособени жилища, както следва: жилище със застроена площ 92,30 кв.м., разположено в югозападната част, състоящо се от кухня с трапезария, дневна, спалня, тераса, коридор, санитарен възел и килер; и жилище със застроена площ 74,20 кв.м., разположено в североизточната част, състоящо се от кухня с трапезария, спалня, две тераси, коридор, санитарен възел; обща част на етажа е вътрешното стълбище с площ 11,90 кв.м. В това удостоверение и в проекта изобщо не е предвидено складово помещение за североизточното жилище на втория етаж, а складовото помещение - т.нар.килер за югозападното жилище, е начертано допълнително с молив в проекта /по обяснение на вещото лице М. „общинската администрация е драскала с молив“/, т.е. това помещение не е присъствало в първоначалния чертеж и допълнително ръкописно е добавено. Според съда по този проект и удостоверение не се обособява самостоятелно жилище по смисъла на чл.40, ал.1 ЗУТ от останалата реална част от втори етаж - североизточната, защото не е предвидено складово помещение за него. Съдът е счел, че не е достатъчно в тази насока отбелязаното от вещото лице арх.М., че за складово помещение може да бъде използван таванският етаж, така че складовото помещение ще се намира извън жилището. Въз основа на тези изводи съдът е намерил установителния иск на Е. П. за неоснователен. Счел е, че делбата на цялата сграда следва да се допусне между двамата бивши съпрузи при равни дялове. По наведените във въззивните жалби твърдения за процесуални нарушения съдът е посочил, че е неоснователно искането на Е. П. да се върне делото за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд поради неуважено искане за отвод на съдебния състав на Районен съд-Смолян. Приел е, че в случая липсват твърдените основания за отвод на съдията-докладчик, поради което няма допуснато от РС-Смолян съществено процесуално нарушение, довело до неправилно решение. Едното основание за отвод е отказът на съдията-докладчик З. да се изготви допълнителна техническа експертиза, която да представи проект за разделяне на първия жилищен етаж на два самостоятелни обекта. Съдът посочил, че Е. П. няма интерес от такова искане, защото нейната претенция е за втория етаж. Наред с това допълнителната експертиза е била необходима само при евентуална спогодба и съдът е отменил определението за допускането й и приключил съдебното дирене след оплаквания от страна на С. К. и Е. П. за бавност на производството. Също така, с молба от 06.07.2023г. пълномощникът на С. К. и Е. П. е поискал делото да се разгледа в тяхно отсъствие. На следващия ден е подадена молба от пълномощника за отмяна на хода по същество и за отвод на съдебния състав поради това, че съдът е приключил съдебното дирене в отсъствие на страните, както и понеже съдията е заявявала извън протокола, че е запозната с конфликтните отношения на страните по други спорове, вкл. по бракоразводното дело, което внасяло съмнение в нейната безпристрастност. Според въззивния съд тези обстоятелства не сочат на основание по чл.22, ал.1, т.6 ГПК. Заличената експертиза няма значение за изясняване спора по допускане на делбата или за установителния иск. А дори да е вярно, че съдията е запознат с конфликтните отношения по повод други спорове, това не значи липса на безпристрастност, защото няма данни за предварително оформено становище на докладчика по релевантните за делото обстоятелства. Неоснователно е счетено от съда и оплакването на Е. П. за нищожност или недопустимост на решението по установителния иск поради това, че диспозитивът не съвпада с петитума на иска, уточнен с молба от 10.05.2022г. Съдът е констатирал, че е отхвърлен искът именно за обекта, претендиран като самостоятелен, съгласно молбите на П., за който се сочи да е реално обособено жилище в западната част на втория етаж от триетажната жилищна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], състоящо се от спалня, дневна/хол/, кухненски бокс, санитарно помещение с баня и тераса, ведно с 1/4 ид.част от таванско помещение с площ от 151 кв.м. и ведно със съответните идеални части от общите части на сградата. Налице е разлика в площта на жилището в уточнителната молба на ищцата и диспозитива, но площта на един имот не е негов изключителен индивидуализиращ белег. Няма никакво съмнение както за страните, така и за съда, че произнасянето по установителния иск на главно встъпилото лице касае именно реално обособеното жилище от втория жилищен етаж в триетажната жилищна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], което е и предмет на претенцията на Е. П.. Съдът на следващо място е посочил, че в атакуваното първоинстанционно решение няма изрично обсъждане на направеното от ответника С. К. признание на иска на Е. П. по смисъла на чл.237 ГПК, но резултатът не противоречи на тази разпоредба. Не е налице признание на иска от страна на двамата ответници за да е длъжен съдът да постанови решение в хипотезата на този текст. Направеното от единия ответник по иска - С. К. признание не обвързва съда, а се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. Именно в резултат на такава преценка съдът е приел, че искът на Е. П. е неоснователен. Въззивната инстанция е намерила атакуваното пред нея допълнителното решение за правилно. С него е постановен диспозитив по чл.537, ал.2 ГПК за отхвърляне исканията на С. К. и Е. П. за отмяна на констативния нотариален акт на Ю. К., съставен през 2022г. за 1/2 ид.ч. от сградата. По делото е установено, че Ю. и С. К. са съсобственици при равни права, при което констативният нотариален акт не подлежи на отмяна. Не произтича основание за отмяната му и факта, че констативният нотариален акт от 24.08.2022г. е вписан след вписването на исковата молба за делба през 2021г. и след вписването на исковата молба по установителния иск на Е. П.. В случая не стои въпрос за права, придобити от трети лица след вписване на исковите молби по смисъла на чл.114, б.“в“ ЗС. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: По жалбата на С. К.. За обосноваване достъпа до касационно обжалване С. К. сочи очевидна неправилност и недопустимост на обжалвания акт поради неуважаване искането за отвод на съдията в първоинстанционния съд, неправилно описание на допуснатия до делба втори жилищен етаж, неотговарящо на действителното положение. Изтъква и противоречие с практиката на Върховния касационен съд по процесуалните въпроси: 1/ представлява ли съществено процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събраните по делото доказателства и неизлагане на мотиви от въззивния съд; 2/представлява ли съществено процесуално нарушение отказът на първоинстанционния съд да уважи искане за отвод, без да изложи мотиви по наведените доводи за необективност, едностранчивост и пристрастност в полза на една от страните; 3/допустимо ли е въззивният съд да не се произнесе по направеното признание на иска и очевидно да действа необективно и пристрастно. Поддържаните на първо място твърдения за очевидна неправилност и за недопустимост на обжалвания акт поради неуважаване искането за отвод на съдията в първоинстанционния съд и поради неправилно описание на допуснатия до делба втори жилищен етаж, не обуславят достъп до касационен контрол на сочените основания. Съдът подробно обосновал защо счита, че липсва съмнение в безпристрастността на съдията в първата инстанция. Според установената практика дори съдебният акт да е постановен при наличие на основание за отвод по чл. 22, ал.1, т.6 ГПК това не обуславя нищожността или недопустимостта му, а представлява процесуално нарушение, което може да доведе до неправилност (виж мотивите за отклоняване на искането за постановяване на тълкувателно решение по тълк.д. № № 1/2023г. на ОСГТК). Що се отнася до описанието на имота, предмет на иска на делба, то е извършено от съда по начин, съответстващ на заявения петитум и на възприетото от него, че на втория етаж не са надлежно обособени две отделни жилища, а той съставлява един обект. Несъгласието на касатора с този извод не е основание за допускане на касационен контрол. Не е налице и изтъкваното от този жалбоподател противоречие с практиката на Върховния касационен съд по трите процесуални въпроса. Първият се свежда до задължението на въззивния съд да извърши обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства и да изложи мотиви. Такива мотиви от страна на Смолянски окръжен съд са изложени. Съдът от една страна е препратил към мотивите на първата инстанция (чл. 272 ГПК) спрямо приетото, че осъществяваната от Е. П. фактическа власт не е владение, а по въпроса дали претендираният от нея обект отговаря на изискванията на закона за самостоятелно жилище е изложил свои собствени мотиви, различни от приетото от районния съд. Направил е преценка на заключенията на техническата експертиза и на писмените доказателства - двата проекта за разделяне и удостоверенията към тях и е достигнал до извод, че на втория етаж не съществуват две отделни жилища, тъй като за тях няма предвидени складови помещения. По този начин мотивите му съответстват на посочената практика - Решение № 50067/01.06.2023г. по гр.д. № 3469/2023г. на І г.о., Решение № 149/03 .07.2012г. по гр.д. №1084/2011г. на ІІІ г.о. Вторият процесуален въпрос е дали представлява процесуално нарушение отказът на първоинстанционния съд да уважи искането за отвод, без да изложи мотиви по наведените доводи за необективност, едностранчивост и пристрастност в полза на една от страните. Както бе посочено по-горе съдът е изложил своите съображения по твърденията за пристрастност на решаващия съдия в първата инстанция. Предмет на преценка при касационното обжалване са извършените действия от въззивната инстанция, а не от първата такава. Затова този въпрос няма определящо значение за изхода на спора. Третият въпрос е за необсъждането на признанието на иска, направено от жалбоподателя. Тук твърденията за процесуално нарушение също касаят действия на първата инстанция. Видно че, въззивният съд изрично е констатирал, че това признание не е било обсъдено и е изложил своите съображения по него. Така че, процесуално нарушение от страна на решаващия съд не е допуснато и въпросът отново не е определящ за изхода на спора. По жалбата на Е. П.. За обосноваване достъпа до касационно обжалване Е. С. П. визира нищожност и недопустимост на решението поради произнасяне по непредявен иск, на непосочени от ищцата фактически основания. Позовава се на очевидна неправилност на акта и на противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпросите: 1/за задължението на въззивния съд да обсъди и прецени в мотивите си всички доказателства и доводи на страните; 2/ за задължението на въззивния съд да обсъди и прецени наново фактите и доказателствата, събрани в процеса, в контекста на възраженията в жалбата; длъжен ли е съдът да обсъди и прецени наново гласните доказателства и да посочи защо не кредитира някои от тях; длъжен ли е съдът да обсъди признанието на иска, направено от С. К.; 3/ представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от въззивния съд на изложените в жалбата срещу решението по чл. 250 ГПК доводи за вписване на констативния нотариален акт след предявяване на установителния иск. Видно, че така въведените в изложението основания за допускане на касационно обжалване до известна степен се повтарят с тези в жалбата на С. К., по които вече бяха изложени съображения. Липсва съмнение за допустимостта на решението поради произнасяне по непредявен иск. Твърдението на жалбоподателката, че съдът е излязъл извън пределите на търсената защита е несъстоятелно. Съдът е разгледал предявения от нея установителен иск за същия имот, посочен в петитума, независимо от разликата в площта, както и на претендираното от нея основание за собственост - придобивна давност. Решението не е очевидно неправилно поради грешка в предмета с оглед на това, че при допускане на делбата вторият етаж е описан като един обект, без да е посочено, че в него съществуват обособени самостоятелни жилища. При преценка основателността на иска й съдът е отрекъл твърдяното от нея обособяване на двете жилища и именно поради това, напълно обосновано и логично, е допуснал делба на целия втори етаж. Дали описанието на този етаж съответства на фактическото положение на място не е предмет на решението по допускане на делбата. Поставеният процесуален въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди и прецени в мотивите си всички доказателства и доводи на страните също не обуславя достъп до касационен контрол. Доводите, с които е обоснован този въпрос, всъщност са израз на несъгласие на жалбоподателката с извода на съда, че надлежно обособяване на две самостоятелни жилища не е налице, т.е. това са доводи срещу правилността на решението. Съдът е изложил своите ясни мотиви защо възприема това становище като е преценил събраните доказателства в съвкупност - писмените такива и заключението на вещото лице. Проверка на правилността извода не може да се прави в производството по чл. 288 ГПК. Вярно е, че въззивният съд не е правил ново обсъждане и преценка на гласните доказателства, а е препратил към мотивите на първата инстанция. При направения от него извод, че двете фактически съществуващи жилища на втория етаж не отговарят на изискванията на закона за отделни обекти, то такава обсъждане не е било необходимо, защото свидетелските показания са за владението върху имота, а ако не съществува самостоятелен обект, дори да е доказано владение, то придобиване на право на собственост по давност не може да се осъществи. По отношение признанието на иска от страна на С. К. бяха изложени съображения при обсъждане на неговата жалба. Последният правен въпрос касае потвърждаването на решението по чл. 250 ГПК на първата инстанция, с което е отхвърлено искането по чл. 537, ал.2 ГПК. Не съответства на мотивите на съда твърдението, че не са обсъдени доводите на жалбоподателката П., произтичащи от вписването на исковата молба. Съдът е разяснил, че вписването на искова молба за делба и на установителен иск за собственост има само оповестително действие и че в случая не стои въпрос за конкуренция на права, която да се разрешава от реда на вписването. Поради това и този въпрос не е в състояние да обуслови достъп до касационен контрол. В обобщение не следва да се допуска касационно обжалване и по двете жалби. В полза на ответницата по жалбите Ю. К. следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.