Определение № 3212 от 23.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2251/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба от „Инвест 2020“ АД, ЕИК 203920447, с адрес на управление в гр. София, представлявано от А. М., подадена чрез адв. С. Мянева, против Определение № 976 от 27.01.2026 г., постановено по адм. д. № 43/ 2026 г. по описа на Административен съд - Пловдив с доводи за незаконосъобразност на съдебния акт, искане за отмяната му и връщането му на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В срока по чл. 232 от АПК по делото не е постъпило писмено възражение от ответната страна. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК от надлежна страна, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. С обжалваното определение съставът на Административен съд - Пловдив е оставил без разглеждане като недопустима жалбата на „Инвест 2020“ АД, ЕИК 203920447, с адрес на управление в гр. София, представлявано от А. М., против Удостоверение за факти и обстоятелства по ТСУ, издадено на 06.10.2025 г., с изх. № 1100-474 от Кмета на район Източен - Пловдив и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореното Удостоверение е издадено от компетентен орган, като се е позовал на това, че издаването на удостоверение за факти и обстоятелства е административна услуга по смисъла на § 8 от АПК и представлява удостоверителен административен акт по чл. 21, ал. 3 от АПК. Добавил е в тази връзка, че според Наредба на Общински съвет – Пловдив за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община Пловдив, Раздел VI. Такси за технически услуги – чл. 40, ал. 1 – размерът на таксите за технически услуги се определя съгласно чл. 107, в съответствие с разпоредбите на чл. 7, 8 и 9 от Закона за местните данъци и такси, като е посочил, че предлаганите в община Пловдив услуги са: 2.за издаване на удостоверение за факти и и обстоятелства по устройство на територията и по Приложение № 4, т. 2 – удостоверения за факти и обстоятелства, 100 лв., а според § 16 от ПЗР на тази Наредба, нейното изпълнение се възлага на кмета на община Пловдив и останалите разпоредители с бюджет по Бюджета на община Пловдив, както и че в предходни редакции на актуалната към произнасянето от Наредбата, § 27, е разписано, че изпълнението ѝ се възлага на кмета на община Пловдив, кметовете на райони и на останалите разпоредители с бюджет по Бюджета на община Пловдив. На следващо място, съдът е отразил, че обжалваното Удостоверение е издадено по искане на ЧСИ от 23.09.2025 г. Посочил е, че същото съдържа съпоставка между данните на изброените поземлени имоти (ПИ) (недвижим имот със сградите в него и СОС) в отменения кадастрален план (КП), ведно с проверка за съответствие между информацията в отменен КП и КККР, както и с представените в искането документи, като са удостоверени факти с правно значение след проверка в регистрите – КП и КККР, съответно проверка на информацията от тези източници спрямо представените от ЧСИ документи, не е извършвано тълкуване на факти, а са удостоверени констатации от проверка и съпоставка. Съдът е счел, че несъгласието на жалбоподателя с удостоверените факти и твърдението, че те не отговарят на действителното правно положение, представлява оспорване съдържанието на документ, което с оглед изричната разпоредба на чл. 81, ал. 2 от АПК подлежи на оспорване по административен ред или по чл. 124, ал. 4 ГПК в едно исково производство. Отбелязал е, че в случая е използван административният ред, като му е известно изготвянето на проект за акт от Кмета на община Пловдив, като с приключване на производството по оспорване съдържанието на акта по административен ред защитата по реда на АПК е изчерпана. Първоинстанционният съд е приел, че изложените във връзка със сроковете твърдения са неотносими към спора на основание чл. 97, ал. 5 от АПК, тъй като съдържанието на документ не подлежи на оспорване по съдебен ред. На последно място, според съда жалбоподателят не е доказал и правен интерес, тъй като според представените скици собственик на част от изброените ПИ е „Лион Инвест Груп“ АД и независимо от направената непарична вноска, то по данни от КРНИ собственик на част от имотите е това дружество, а за останалите няма данни в КРНИ. При тези съображения съдът е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Правилно съдът е приел, че удостоверението е издадено от компетентен орган. В тази връзка следва да бъде съобразено и това, че съгласно § 4, ал. 1, т. 2 от ПЗР на Закона за кадастъра и имотния регистър до одобряването на кадастрална карта и кадастрални регистри скиците на недвижимите имоти се издават по досегашния ред, а кадастралните планове и регистрите (разписните списъци) към тях, одобрени по реда на отменените Закон за единния кадастър на Народна република България и Закон за териториално и селищно устройство и по реда на § 40 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за кадастъра и имотния регистър (ДВ, бр. 36 от 2004 г.), се поддържат от общинската администрация. Доколкото в случая е извършена справка с отменен КП и с КККР, то се налага изводът, че удостоверението е издадено от компетентен орган. Дори да се приеме, че жалбоподателят на основание надлежното оформяне и вписване на непаричната вноска за имоти, предмет на Удостоверението, е станал собственик на същите и обуславя правен интерес от това, то не се отразява на правилността на извода на съда за недопустимост на жалбата. За да счете жалбата за недопустима, правилно първоинстанционният съд се е позовал на нормата на чл. 81, ал. 2 от АПК, като е приел, че съдържанието на удостоверението, което има белезите на удостоверителен документ, може да се оспори само по административен ред. Касае се за удостоверителен документ, който по никакъв начин не засяга правата на собственика. От посочения вид удостоверителни актове не произтичат пряко правни последици, поради което те не подлежат на обжалване пред съда. В случая е извършено оспорване по административен ред, но актът на по-горестоящия орган при това оспорване по чл. 81, ал. 2 от АПК е контролно-отменителен, а не административен акт, като при отхвърляне на жалбата от горестоящия орган, за което са налице данни в първоинстанционното производство, оспорващата страна може да предяви пред съда спора за съдържанието на официалния документ, но на основание чл. 124, ал. 4 от ГПК. Оспорване на съдържанието на удостоверителен административен акт по реда на Дял трети, Глава десета от АПК не е допустимо. Предвид изложеното частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение – правилно, с оглед на което следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода от спора, с оглед че ответникът по частната жалба не заявява претенции за разноски, съдът не се произнася по разноските. Водим от горното и на основание чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Второ отделение