Определение № 2720 от 23.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 164/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. Т. Баков срещу определение № 854 от 31.05.2024 г. по ч. гр. д. № 331/2024 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено протоколно определение от 28.03.2024 г. по гр. д. 2014/2023 г. по описа на РС - Плевен, с което е допълнено постановеното на 29.02.2024 г. определение по същото дело, като е оставено без уважение възражението на ответника И. Т. Баков за липса на компетентност за българския съд да разгледа съдебния спор по гр. д. 2014/2023 г. по описа на РС – Плевен.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт в противоречие с процесуалния закон, практиката на ВКС по приложението му, в нарушение на правилата на Регламент (ЕС) 1215/2012 г. на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, както и че съдебният акт е необоснован. Изтъква, че въззивният съд не е изпълнил задължението си, очертано и в задължителната съдебна практика по ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. 6/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при въведените оплаквания и заявени доказателствени искания да събере относимите и допустими доказателства, необходими за установяване на обективната истина досежно местоживеенето на физическото лице, ответник по делото. Излага, че в отклонение от правилата на Регламент (ЕС) 1215/2012 г. въззивният съд е приел, че валидно с клаузата на чл. 17 от процесния договор за кредит, сключен с потребител, е определена изборна подсъдност пред българските съдилища. Оспорва като неправилни изводите на въззивния съд, че понятието „настоящ адрес“ по българското законодателство е идентично с понятието „местоживеене“ по Регламент (ЕС) 1215/2012 г. Сочи, че необосновано при невъзможност ответникът да бъде открит на територията на Република България на регистрираните постоянен и настоящ адрес и дадени сведения от негови роднини, че се е установил да живее в чужбина, въззивният съд е приел, че няма данни за местоживеенето на ответника извън територията на страната. По тези доводи моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен и делото върнато за установяване на действителното местоживеене на ответника.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд в производство по частна жалба против определение на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение възражението за липса на компетентност на българския съд, да провери всички правнорелевантни факти и да събере относимите доказателства, преди да се произнесе по въпросите, включени в предмета на производството? Длъжен ли е съдът служебно да следи за своята международна компетентност и включва ли това задължението да събере исканите доказателства, касаещи фактическото местоживеене на ответника по първоинстанционното дело (потребител)? Как се доказва фактическото местоживеене на физическо лице?

2. При направено възражение за международна подсъдност и наличие на данни по делото, че ответникът (потребител) по потребителски спор се е установил да живее в чужбина, допустимо ли е съдът въз основа на справка от НБД за настоящ адрес да обоснове извод, че ответникът няма обичайно местоживеене извън територията на Република България?

3. Клаузата, включена в договор за текущо потребление между кредитна институция и физическо лице потребител, с която страните са избрали за компетентен българския съд, съставлява ли уговорена между страните пророгация на компетентност по смисъла на чл. 25 от Регламент (ЕС) 1215/2012 г. на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела?

Поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно, с което обосновава искането си да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът, „Банка ДСК“ ЕАД, оспорва частната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждането на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е изпълнил изискванията на ГПК за призоваване на ответника и установяване на местонахождението му: изготвени са справки от НБД, от които се установява, че ответникът И. Т. Баков има регистрирани постоянен и настоящ адрес в [населено място], [улица]; изискани са и справки за трудови договори, от които се установят три договора, сключени от И. Т. Баков, последният от 03.02.2023 г., прекратен на 14.02.2023 г. (малко преди подаване на исковата молба); изпратените на ответника на основание чл. 131 ГПК препис от исковата молба и приложените към нея доказателства са върнати в цялост с отбелязване, че пратката е непотърсена; при връчването на същите книжа чрез бюро „Призовки“ на съобщението е отразена информация, получена от лицето И. И., че ответникът е трайно в чужбина, живее и работи там, без да е отразено в коя страна се намира.

Отбелязал е, че с приложената справка за трудови договори на И. Т. Баков се удостоверява сключен трудов договор на 03.02.2023 г., прекратен на 14.02.2023 г., а видно от изготвена разписка в заповедното производство по ч. гр. д. № 5562/2022 г. по описа на РС – Пловдив /л. 47 от делото/ за връчване на покана за доброволно изпълнение, живущите на адреса роднини на ответника са дали информация на 02.02.2023 г., че същият е в чужбина, което е счел, че противоречи на данните от приложената справка за трудови договори на И. Т. Баков, а именно, че на 03.02.2023 г. е сключил трудов договор.

Подчертал е, че изводимо от дадените с решение на Съда на ЕС от 02.04.2009 г. по дело C - 523/07 г. указания относно тълкуване на чл. 8, § 1 от Регламент № 2201/2003 г. при определяне на обичайното местопребиваване на физическите лица, както и от дефиницията на чл. 48 ал. 7 КМЧП, следва, че то представлява изцяло фактическа връзка на едно лице с територията на съответната държава. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 94, ал. 1 ЗГР настоящ адрес е адресът, на който лицето живее, а съгласно ал. 2 на същия текст всяко лице има само един настоящ адрес. Добавил е, че според ал. 3 настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е в чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят. Обобщил е, че във вътрешното ни право най-близо до обичайното местопребиваване се намира т. нар. „настоящ адрес“. Намерил е, че с оглед приложената справка от НБД за постоянен и настоящ адрес, липсват данни ответникът да е с настоящ адрес в чужбина. Счел е, че от доказателства по делото следва изводът, че И. Т. Баков няма обичайно местопребиваване извън територията на България. Позовал се е на практиката по решение № 85/04.05.2016 г. по гр. дело № 251/2016 г. на ВКС, съгласно което настоящият адрес е адресът, на който живее лицето и той отразява неговото действително местонахождение. Подчертал е, че във възражението на особения представител не се посочва къде е местоживеенето на ответника, т.е. дали е на територията на държава – членка на ЕС или в трета страна.

Допълнил е, че отношенията между страните произтичат от сключен договор за текущо потребление от 14.09.2020 г., поради което следва да се приеме, че ответникът И. Т. Баков като потребител е икономически по-слабата страна по договора и за него в Регламент 1215/2012 г., който се прилага след 10.01.2015 г., е регламентирана компетентност при потребителски договори, като е предвидена алтернативна подсъдност – той може да заведе иска по местоживеенето на контрагента или по своето местоживеене (и в двата случая трябва да е на територията на държава-членка на ЕС), но съконтрагентът може да заведе иск само по местожителството на потребителя. Изтъкнал е, че тези правила могат да бъдат дерогирани по споразумение на страните /член 19 от Регламента/, което е сключено след възникване на спора; което допуска потребителят да заведе иск в друг съд от предвидените по-горе; или което е сключено между потребителя и другата страна по време, когато и двамата са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава членка, като се предоставя изключителна компетентност на съдилищата на тази държава членка.

Посочил е, че с чл. 17 от договор за текущо потребление от 14.09.2020 г., по който ответникът И. Т. Баков е поръчител, страните са се договорили, че по споровете, възникнали при и/или по повод прилагането, тълкуването, изпълнението и/или неизпълнението на договора, компетентен ще е българският съд и същите ще се разрешават съгласно българското законодателство. Намерил е, че Регламентът безспорно признава правото на страните да договарят помежду си съдът, който е компетентен да разрешава възникналите помежду им спорове, поради което тази компетентност е изключителна.

Заключил е, че по делото не са представени каквито и да било доказателства, които да дадат основание на съда да приеме, че ответникът има местоживеене извън Република България.

По тези мотиви е потвърдил определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение възражението на И. Т. Баков, заявено чрез назначения му особен представител относно липсата на компетентност на българския съд да разгледа гр. д. № 2014/2023 г. по описа на РС – Пловдив.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Поставените от касатора първи два въпроса са относими към осъществената от въззивния съд преценка, че по делото липсват доказателства, че ответникът има местоживеене извън Република България, но последната не е единствено обусловила решаващия правен извод на съда, че българският съд е компетентен по правилата на Регламент (ЕС) 1215/2012 г. на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Извън доводите за липса на доказателства, че ответникът фактически живее извън територията на Република България, въззивният съд е изложил самостоятелни решаващи мотиви, че българският съд е компетентен по сезиралия го спор, позовавайки се на разпоредбата на чл. 19 от Регламент (ЕС) 1215/2012 г. на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г., която предвижда възможността за дерогация чрез споразумение между страните, което е сключено между потребителя и другата страна по време, когато и двамата са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава членка, като се предоставя изключителна компетентност на съдилищата на тази държава членка, при условие, че това споразумение не противоречи на правото на тази държава членка. Счел е, че именно такова споразумение са постигнали страните с клаузата на чл. 17 от договора за текущо потребление от 14.09.2020 г., по който ответникът И. Т. Баков е поръчител, а именно, че по споровете, възникнали при и/или по повод прилагането, тълкуването, изпълнението и/или неизпълнението на договора, компетентен ще е българският съд. Намерил е, че Регламентът безспорно признава правото на страните да договарят помежду си за компетентен съдът на тази държава членка, в която са имали местоживеене или обичайно пребиваване при сключване на договора, че тази компетентност е изключителна и приел българският съд за компетентен да се произнесе по сезиралия го спор. Предвид така изложените самостоятелни мотиви на въззивния съд, както и да бъде отговорено по поставените първи два въпроса от частния касатор, същото не би било от значение за крайната преценка досежно компетентността на българския съд да разгледа гражданския спор.

Не може да бъде допуснато касационно обжалване и по поставения от частния касатор трети въпрос. Както е посочил и въззивният съд, нормите на чл. 25, вр. чл. 19 от Регламент (ЕС) 1215/2012 г. на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г. предвиждат хипотези, в които може да бъде договорена компетентност на съд по договор, сключен с потребител, а дали такава е уговорена с процесния договор за кредит е фактически въпрос, който изисква обсъждане на събраните по делото доказателства, дейност която касационната инстанция не може да осъществи на етапа на селекция на касационните жалби.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като частният касатор е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на обжалваното определение.

По тези съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Производството е по частна жалба срещу акт на съда, с който се оставя без уважение възражение за липса на компетентност на съда да разгледа спора. Този съдебен акт е по движението на делото, с него делото не се приключва, поради което и разноски няма да бъдат присъдени с настоящото определение, доколкото не е налице хипотезата на чл. 81 ГПК, а по сторените от страните такива съдът ще се произнесе с акта, с който делото се приключва, и с оглед неговия изход при спазване разпоредбите на чл. 78 ГПК. В този смисъл е съдебната практика по определение № 601 от 01.10.2019 г. по ч. т. д. 259/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, която се споделя от настоящия състав на съда.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение