Определение № 2170 от 05.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1988/2025 г.

Производството е по реда чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Г. В. К., понастоящем в Затвора [населено място], против определение № 1561/11.12.2024г., постановено по адм. дело № 1230/2024г. по описа на Административен съд – София-област, с което е оставена без уважение молбата му за освобождаване от държавна такса и предоставяне на правна помощ по производството по делото. Иска се отмяна на определението. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното определение е неблагоприятно и в срока, посочен в обжалвания съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Съдебното производство пред Административен съд – София област е образувано по искова молба на Г. В. К. против Административен съд- София град с искане да се изплати сумата в размер на 24 300 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периода от 04.08.2023г. до 17.01.2024г. поради нарушаване на основни права и свободи, регламентирани в ЕКЗПЧОС. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд се е мотивиран с предмета на делото и обхвата на съдебния контрол. Определението е правилно. Видно от представената справка от Агенцията по впесванията, частният жалбоподател притежава имоти, придобити чрез покупко-прозажба. Следователно, в случая не е обоснована необходимостта от освобождаване от дължимата се държавна такса, която е в размер на 10 лева, т.е. в никакъв случай не е непосилна за лицето. На следващо място, правилно съдът е мотивирал и отказа си за предоставяне на безплатна правна помощ. Съгласно Закона за правната помощ, безплатна правна помощ за процесуално представителство се предоставя в два случая- когато законът предвижда задължителна адвокатска защита или по преценка на съда в останалите случаи. По преценка на съда безплатната правна помощ, вкл. и за процесуално представителство по чл. 21, т. 3 ЗПП, се предоставя, когато въз основа на представените доказателства от съответните компетентни органи съдът прецени, че страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение. В случая, с оглед характера на производството, законът не предвижда задължителна адвокатска защита. Преценката си дали да предостави или откаже предоставянето на безплатна правна помощ по чл. 23, ал. 4 от ЗПП, съдът извършва на база представени от страната писмени доказателства, издадени от съответните компетентни органи, съобразявайки доходите на лицето или семейството, имущественото му състояние, удостоверено с декларация, семейното и здравословното му състояние, трудовата заетост и възраст. Независимо от горното, безплатна правна помощ по чл. 24, т. 1 и 2 от ЗПП, в това число и за процесуално представителство, не се предоставя, когато предоставянето й не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ, когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. За да се произнесе по искането с правно основание чл. 21, т. 3 от ЗПП, съдът изследва налице ли са кумулативно изискуемите предпоставки, визирани в нормата на чл. 23, ал. 2 от ЗПП – дали страната разполага със средства за заплащане на адвокат и дали интересите на правосъдието изискват това. Липсата на което и да е от двете условия обуславя неоснователност на искането. В заключение следва да се обобщи, че видът и предметът на съдебното производство, за което жалбоподателят е поискал предоставянето на безплатна правна помощ по реда на ЗПП, не налагат задължителното участие на процесуален защитник по делото, нито разкриват наличието на полза за жалбоподателя, която да е съизмерима с предоставянето на помощта и от тази гледна точка последната да се явява оправдана с оглед интересите на правосъдието. Предвид изложените съображения, обжалваното определение на АССО е постановено в съответствие с фактите по делото и приложимия материален закон, поради което не са налице основания за неговата отмяна по смисъла чл. 209, т. 3, във вр. с чл. 236 от АПК. Определението като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение