Определение № 10605 от 08.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9510/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 - чл. 236 от АПК. Образувано е по частна жалба на М. Д. против Определение № 14201/08.08.2024г., постановено по административно дело № 5979/2024г. по описа на Административен съд - София-град, с което е оставена без разглеждане жалба срещу отказ за издаване на виза тип "D" от 08.03.2024г., издадена от завеждащ Консулска служба при Посолството на Република България в Казахстан. В частната жалба е изложен довод за нарушение на чл.14 от Европейската конвенция за правата на човека. Иска се отмяна на определението. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната в производството акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на производството и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред Административен съд - София-град е образувано по оспорване на М. Д., гражданка на Казахстан срещу отказ за издаване на виза тип "D" от 08.03.2024г., издадено от завеждащ Консулска служба при Посолството на Република България в Казахстан. В жалбата се съдържа позоваване на чл.14 ЕКПЧ, като се твърди, че спрямо жалбоподателката е извършена дискриминация на основание национален произход в сравнение с други граждани. С обжалваното определение Административен съд София-град е оставил оспорването без разглеждане, като се е позовал на чл.10а, ал.4 ЗЧРБ. Обсъдил е изрично доводите на жалбоподателката за нарушаване на ЕКПЧ и е изложил мотиви, че нормата на чл.14 от Конвенцията касае забрана за дискриминация при упражняване правата по самата Конвенция, а нарушено и защитено от ЕКПЧ право всъщност не се твърди. Определението е правилно. Съгласно чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ един от видовете издавани визи от Република България са тези за дългосрочно пребиваване (виза тип "D"). Обжалваният в първоинстанционното производство отказ е постановен по повод искане за издаване на такъв вид виза, която съгласно чл. 18 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. е национална виза и се издава от държавата-членка, съгласно нейното законодателство. В националното ни законодателство тази процедура е регламентирана в Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България (ППЗЧРБ) и Наредбата за условията и реда за издаване на визи /Наредбата/ и определяне на визовия режим, а основанията за отказ са посочени в чл. 10, ал. 1, т. 1 - т. 25 от ЗЧРБ. Няма акт на Европейския съюз, който да създава право на граждани на трети страни на дългосрочно пребиваване в държава-членка на Европейския съюз. Такова право не е предвидено и в Хартата на основните права на Европейския съюз. Европейската конвенция за защита правата на човека също не гарантира такова право, нито Международният пакт за граждански и политически права. Следователно в позитивното национално право няма действаща правна норма, в това число и ратифициран международен договор, който пряко да създава права на гражданин на трета страна за пребиваване на територията на България. Издаването на виза за дългосрочно пребиваване на чужденец е предоставено на преценката на съответната държава. Според установения принцип на международното право, държавите имат правомощието, без да нарушават ангажиментите, произтичащи за тях от договорите, да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия. Именно поради това административният орган и съдът дължат, включително и служебно, проверка за нарушаване на права, защитени от Европейската конвенция за правата на човека, както и от други международни договори. Правилно съдът е приел, че жалбоподателката не се позовава на нарушаване на защитено право по чл.2-13 от Конвенцията. От преписката не се констатират и данни в тази насока. Твърденията за дискриминация не са конкретизирани, като не става ясно в какво се състоят дискриминационните действия и в сравнение с кои други групи лица е дискриминирана жалбоподателката. Правилно е преценено, че забраната за дискриминация по чл. 14 от ЕКПЧ е по отношение на упражняването на права и свободи по Конвенцията / изброени в чл.2-13, сред които право на пребиваване в чужда страна не е предвидено/, а доводи за такива пред АССГ не са изложени. Както вече се посочи по-горе, нито националното, нито международното право предвиждат права на гражданин на трета страна за пребиваване на територията на България. Съдът правилно е приложил чл.10а, ал.4 ЗЧРБ. По тези съображения определението следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,