Определение № 1515 от 11.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 709/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс. Постъпила е частна жалба с вх. № 33043/29.12.2025 г., подадена от Б. Е. Х. – лице с придобита юридическа правоспособност, с която се оспорва Определение № 41378/10.12.2025 г., постановено от Административен съд София-град (АССГ) по адм. д. № 12644/2025 г., с което е оставена без разглеждане жалбата на частния жалбоподател срещу мълчалив отказ на министъра на вътрешните работи да се произнесе по негово заявление, постъпило в МВР с рег. № 812100-16724/04.09.2025 година. Излага подробни доводи за материалната и процесуалната незаконосъобразност на определението. Не претендира разноски. Ответникът по частната жалба – министърът на вътрешните работи, представя чрез юрк. Б. Пиперкова в законоустановения срок възражение срещу частната жалба, с което се аргументира, че определението е правилно, постановено при спазване на съдопроизводствените правила, на материалния закон и е обосновано. Претендира юрисконсултско възнаграждение. След като взе предвид доводите на страните и установеното от фактическа и правна страна от първоинстанционния съд, настоящата съдебна инстанция намира следното: Производството пред АССГ е било образувано по жалба на Х. срещу квалифициран от него мълчалив отказ на министъра на вътрешните работи да се произнесе по негово заявление, постъпило в МВР с рег. № 812100-16724/04.09.2025 г., подадено по електронна поща и при условията на евентуалност срещу изразения в писмо рег. № 812100-17921/26.09.2025 г. на МВР отказ да бъде уважено посоченото заявление. Х. е изложил доводи за незаконосъобразност с искане за отмяна на оспорения мълчалив отказ и в условие на евентуалност изричен отказ, инкорпориран в писмото и да се задължи министъра на вътрешните работи да се произнесе по същество във връзка с подаденото заявление с рег. № 812100-16724/04.09.2025 година. От фактическа страна е било установено, че на 04.09.2025 г. Х. е изпратил заявление по електронен път до имейл адрес – [електронна поща]. В своето заявление той е пожелал като служител на МВР да му бъде разрешено да кандидатства на длъжност Deputy Sinior Police Adviser (Р-4) в Мисията на ООН в Кипър без да се провежда национална процедура по Наредба № 8121з-142. В заявлението Х. е изложил надлежна мотивация за съответствие на неговите опит и умения с изискванията за длъжността. Подаденото заявление е регистрирано с № 812100-16724/04.09.2025 г., видно от получената по делото административна преписка. На 26.09.2025 г. Х. е получил отговор с № 812100-17921/26.09.2025 г. от министъра на вътрешните работи, в който се сочи, че е издадена заповед с № 8121К-10586/11.09.2025 г., с която на основание чл. 226, ал. 1, т. 5 от ЗМВР служебното му правоотношение е прекратено и че след като Х. вече не заема длъжност за държавен служител в МВР, той не може да кандидатства за длъжността, която желае в Кипър или друга подобна в международна организация. Съдът е приел от правна страна, че се оспорва именно този/това отговор/писмо, тъй като не бил налице мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК, който да подлежи на съдебен контрол. Мълчалив отказ имало само тогава, когато искането до административния орган се отнасял до издаване на индивидуален административен акт или до отказ на административния орган да извърши или да извърши определено действие и то само когато органът има задължение да се произнесе по направеното искане. Задължението и правомощието на административният орган трябвало да е нормативно предвидено, т.е. искането за издаване на административния акт следва също да е допустимо, тъй като само тогава се засягат признати права и интереси на заинтересованата от издаването му страна. В случая не било налице законово установено задължение на министъра на вътрешните работи в 14-дневен срок да издаде административен акт по подаденото заявление, с оглед на което не съществува мълчалив отказ. Що се касае до получения отговор/писмо № 812100-17921/26.09.2025 г. на министъра на МВР, първоинстанционният съд също е приел, че не представлява административен акт, който съответно да е годен за оспорване по съдебен ред. С оглед на горното АССГ е констатирал, че липсва годен за оспорване административен акт (защото няма как да съществува мълчалив отказ) и отделно от това, че жалбоподателят няма правен интерес от оспорването на този отказ, което обуславя наличието на основание за недопустимост на жалбата по чл. 159, т. 1 и т. 4 от АПК, защото служебното правоотношение на Х. е било прекратено в хода на административното производство със заповед рег. № 81212К-10586 от 11.09.2025 година. А съгласно разпоредбата на чл. 231, ал. 2 от ЗМВР подаването на жалба срещу заповедта не спира нейното изпълнение, което означава, че въпреки неприключилото към момента съдебно производство по оспорената заповед от 11.09.2025 г. Х. вече не е държавен служител на МВР. Именно този факт обуславял липсата на правен интерес от оспорването по смисъла на чл. 159, ал. 4 от АПК, тъй като жалбоподателят няма как да кандидатства за длъжност в мисия извън територията на страната след като вече не е служител на МВР. Определението е валидно, допустимо и правилно, като постановено при липса на извършени съществени нарушения на съдопроизводствените правила, при спазване на материалния закон и същото е обосновано. Съгласно чл. 58, ал. 1 от АПК непроизнасянето в срок на административния орган се смята за мълчалив отказ. Чрез законовата фикция отказът е приравнен на административен акт. При мълчаливия отказ волеизявлението на органа се предполага и то в смисъл на отказ да се удовлетвори искането, т. е. чрез фикцията се приема наличие на волеизявление. Но за да се приложи фикцията за административния орган следва да е възникнало задължение за произнасяне, т. е. да е сезиран надлежно с искане, по което е компетентен да се произнесе (Решение № 1360 от 14.02.2022 г. по адм. д. № 7442/2021 на Върховния административен съд, Решение № 6667 от 21.06.2023 г. по адм. д. № 3907/2023 г. на Върховен административен съд и др.) Правилото на чл. 168, ал. 1 от ЗМВР принципно допуска държавните служители в МВР могат да участват в мисии извън територията на страната. Както правилно е отбелязал АССГ, тяхното участие се извършва в съответствие с националното законодателство, международните договори, в сила за Република България, и съобразно целта и другите условия, определени в решението на компетентния орган за изпращането. Нормата на чл. 168, ал. 4 от ЗМВР гласи, че условията и редът за изпращане за изпълнение на длъжност в институции или в структури на Европейския съюз и в международни организации въз основа на договори, по които Република България е страна се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. Тази Наредба е именно Наредба № 8121з-142, която урежда две алтернативни възможности за изпращане на държавни служители от МВР за участие в мисии в чужбина и заемането на длъжности извън територията на страната, каквото е желанието на жалбоподателя. Както правилно е установил първоинстанционният съд, Наредбата предвижда две възможности за такова участие – чрез национална подборна процедура, включваща няколко етапа с обявяването на вакантните длъжности, кандидатстване, подбор, одобряване и изпращане или чрез номинация от съответната институция, структура на ЕС или международна организация. В случая Х. е поискал от министъра на вътрешните работи да му даде разрешение за участие или с други думи казано – поискал е „да го номинира“. Това искане няма задължаващ характер, тъй като административното производство по чл. 3а от Наредбата започва по почин на административния орган, тоест служебно. Следователно щом преценката за започването на административното производство принадлежи само и единствено на органа, само той има право да образува административно производство, съответно да го завърши с акт по същество по повод на определения от него предмет. При това положение, не е налице възможност за постановяване на изричен или мълчалив отказ по повод на производство, което не е започнало, тъй като е нямало воля за това от органа. Следователно, правилно първоинстанционният съд е посочил като основание за прекратяване на производството нормата на чл. 159, т. 1 от АПК, тъй като липсва годен за обжалване административен акт. Що се касае за другото посочено в определението основание за прекратяване – чл. 159, т. 4 АПК (липсата на правен интерес за обжалване) настоящата съдебна инстанция изцяло споделя доводите на първоинстанционния съд, поради което препраща към тях на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ във вр. с чл. 236 от АПК. С оглед на изложените доводи, оспорваното определение следва да бъде оставено в сила, а частната жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид този изход на спора, разноски се дължат на ответника по частната жалба в пълния поискан размер, а именно 97,15 евро (деветдесет и седем евро и петнадесет евроцента), равняващи се на 190 (сто и деветдесет) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от гореизложеното и на основание чл. 235, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение