Определение № 60461 от 22.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 2577/2021 г.

Производството е по реда чл.274,ал.2 ГПК, образувано по частна жалба на ответника ЗК”Лев Инс”АД срещу определение № 258 от 15.07.2021г. по в.гр.д.№ 299/2021г. на Апелативен съд Варна, І състав, в частта, с която е прекратено производството по въззивната жалба на дружеството срещу решение 260015 от 09.12.2020г. по т.д.№ 39/2020г. на ОС Разград. С частната жалба се иска отмяна на определението в обжалваната част. Страната акцентира на обстоятелството, че в мотивите на първоинстанционното решение е прието, че справедливият размер на обезщетението за търпените от ищеца морални страдания от смъртта на неговата дъщеря е 160 000лв., като по отношение на сумата от 80 000лв. е налице признание на исковата претенция от застрахователя; същевременно с диспозитива на решението застрахователят е осъден да заплати още 80 000лв., отделно от тези, за които е прието, че е налице признание. По тези съображения в частната жалба се поддържа, че дружеството има интерес да обжалва с въззивна жалба осъждането му за заплащане на обезщетение за сумата над 80 000лв. Депозирана е и „частна жалба” от насрещната страна по спора - ищеца А. П. А., който също счита, че въззивната жалба на дружеството следва да бъде уважена. Ищецът посочва, че прекратителното определение по въззивната жалба на ответника е преждевременно постановено, тъй като към момента на постановяването му „все още няма яснота каква е волята на съда, обективирана в първоинстанционното решение, няма яснота за размера на сумата, която застрахователят дължи като обезщетение за неимуществени вреди - дали тя е 160 000лв. или 80 000лв. и едва след решаването на този преюдициален въпрос, ще може да се прецени дали жалбата на застрахователя е основателна или не”. Страната поддържа, че апелативният съд следва да се произнесе по този въпрос едва след приключване на инстанционната проверка на решението на ОС за поправка на очевидна фактическа грешка; че предметът на въззивното производство ще се определи едва след приключване на „преюдициалното” производство за проверка на първоинстанционното решение по чл.247 ГПК и едва тогава ще може да се прецени коя жалба - на ищеца или на ответника е допустима и следва да бъде разгледана по същество. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Частната жалба на ответното дружество е допустима, а наименованата „частна жалба“, подадена от ищеца, следва да се преценява като отговор - становище за основателността на частната жалба на застрахователното дружество. Първоинстанционният съд е сезиран с иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 300 000лв. по прекия иск на увредения по чл.432,ал.1 КЗ, намален в хода на производството на сумата 220 000лв. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска като е посочил, че по заведената щета застрахователят е определил обезщетение за неимуществени вреди от 80 000лв., но ищецът отказал да приеме този размер и завел настоящата искова претенция. Оспорен е размерът на иска за неимуществени вреди, както и началната дата на претендираното обезщетение за забава. В мотивите на решението си ОС Разград е приел от една страна, че по образуваната пред застрахователя щета е изплатена сумата 80 000лв., с който размер ищецът не е съгласен. Мотивирал е, че справедливото обезщетение за доказаните неимуществени вреди на ищеца е 160 000лв., от които „в отговор на заявената пред него застрахователна претенция ответното дружество е уважило неимуществената щета до размер на 80 000лв., с оглед на което предявеният срещу него иск се явява доказан по основание до размер на 80 000лв.”. От друга страна, по отношение на претенцията за лихви в същото решение е прието, че „по делото не се доказва от ответното дружество да е изплатило определената от него сума от 80 000лв за обезщетяване на вредите на ищеца, които съдът приема за доказани в размера на 160 000лв. и е факт, че застрахователят не е изплатил определената от него сума, за да се освободи частично от забавата си занапред, а само е поканил пострадалия за преговори по занижен размер”. По тези съображения е счетено, че акцесорната претенция за лихви за забава се следва за ищеца върху дължимото в размер на 160 000лв. обезщетение от датата на забавата, приета за настъпила на 03.05.2019г. С диспозитива на решението застрахователят е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 000лв., „ведно със законната лихва за забава върху общо дължима в обезщетение сума от 160 000лв., считано от 03.05.2019г.” Въззивната инстанция е била сезирана с жалби и от двете страни по спора като ответникът е обжалвал решението за уважаване на иска за сумата над 80 000лв. до определената в диспозитива и в мотивите на решението обща дължима сума от 160 000лв. и в частта относно началната дата на присъдените лихви за забава. Изложил е съображения за противоречие в мотивите и диспозитива относно определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди - от 80 000лв. или 160 000лв. и за неяснота какво е приел съдът по отношение на плащане от застрахователя на част от обезщетението от 80 000лв. Ищецът е обжалвал решението за отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди за сумата над 80 000лв. до претендираните 220 000лв. като е акцентирал, че самият ответник не твърди, че е заплатил определеното по щетата обезщетение от 80 000лв. Представил е доказателства, че по посочената от него банкова сметка не са постъпвали суми от настъпването на застрахователното събитие до приключване на производството пред ОС. В отговор на въззивната жалба на ищеца, съединен с „насрещна въззивна жалба”, ответникът е твърдял неправилност на първоинстанционното решение за уважаване на иска за обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца „над сумата 120 000лв. до определената с диспозитива и мотивите на решението общо дължима сума от 160 000лв.”. С определение от 11.04.2021г. въззивното производство е било прекратено и делото върнато на ОС за преценка необходимостта от провеждане на производство по поправка на очевидна фактическа грешка „досежно приетия размер на обезщетението за неимуществени вреди в мотивите и диспозитива на решението”. В производството по чл.247 ГПК първоинстанционният съд е постановил решение № 260011 от 11.05.2021г., в което е констатирано, че „в основното решение досежно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е налице несъответствие на външно изразеното в диспозитив с формираната в мотиви воля на съда - според формираната в мотивите воля, за обезщетение на установените вреди е приета сумата 80 000лв., а в диспозитива в частта, касаеща лихвите, сумата върху които се дължат, е посочена в размер на 160 000лв“. Други съображения не са изложени. Фактическата грешка е „отстранена” като „вместо законна лихва върху общо дължимата в обезщетение сума от 160 000лв.” се чете „законна лихва върху общо дължимата в обезщетение сума от 80 000лв.” С обжалваното определение е прието, че въззивната жалба на ответното дружество срещу осъдителната част на решението от 09.12.2020г. на окръжния съд за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 80 000лв. до 160 000лв., ведно със законната лихва от 03.05.2019г. и „така наречената насрещна въззивна жалба, обективирана в отговора на жалбата на ищеца” срещу решението на ОС в частта на уважаване на исковете над 120 000лв. до определената в мотивите и диспозитива общо дължима сума от 160 000лв., са недопустими поради липса на предмет. Посочено е, че осъдителната част на решението е само до размер на сумата 80 000лв., а в останалата част за сумата над 80 000лв. до претендираните 220 000лв. искът е отхвърлен, а решението за поправка на ОФГ не касае размера на обезщетението. Производството по въззивната жалба на ищеца срещу решението от 09.12.2020г. е спряно до приключване на влязъл в сила съдебен акт на производството по поправка на очевидна фактическа грешка. Срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка е депозирана въззивна жалба от ищеца с искане за отмяната му и постановяване на друго, с което диспозитивът да бъде в първоначално постановения от ОС смисъл. На 01.10.2021г. въззивната инстанция се е произнесла по въззивната жалба на ищеца срещу решението на ОС по чл.247 ГПК и то е потвърдено. Към настоящия момент няма данни дали срещу въззивното решение от 01.10.2021г. е постъпила касационна жалба предвид указаната на страните възможност за обжалването му. Настоящият състав счита, че както частната жалба на ответното дружество, така и отговорът - становище на ищеца по тази частна жалба са основателни. Основателни са доводите, че определението за връщане на въззивната жалба на ответното дружество е постановено при отсъствие на яснота каква е изразената от първоинстанционния съд воля в обжалваното решение относно размера на сумата, която застрахователят дължи като обезщетение за неимуществени вреди - дали тя е 160 000лв. или 80 000лв. Тази неяснота произтича от противоречивите мотиви дали застрахователят е изплатил сумата от 80 000лв., която той не оспорва, че дължи на ищеца като обезщетение за неимуществените вреди от загубата на дъщеря му. Въззивната инстанция в грубо нарушение на процесуалните си задължения и указанията в ТР №6/2017г. / служебно да провери всички правно релевантни факти, да прецени доказателствата и да разреши въпросите, включени в предмета на производството изпълнявайки задължението си да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност/, не е подложила на обсъждане този въпрос, чието разрешаване обуславя преценката за допустимостта на жалбата на ответното дружество, съответно ако го счита за спорен - не го е поставила пред страните за изясняване. Прекратително определение не би могло да бъде постановено без да е установено дали предложената за доброволно плащане сума от 80 000лв. е изплатена на ищеца. Обективираната от съдилищата воля почива на недопустимото разбиране, че признанието на иска от ответника, при отсъствие на установено по спора плащане на признатата сума, обуславя неоснователност и отхвърляне на тази част от заявената претенция. Очевидно е противоречието в мотивите на обжалваното пред апелативния съд определение - дали предложената в хода на доброволното уреждане на щетата сума от 80 000лв. е изплатена на ищеца: при определяне размера, в който искът следва да се уважи, тази сума е приспадната, докато в мотивите, касаещи размера на обезщетението върху което се дължи лихва, е счетено, че плащане не е извършено. Това противоречие е следвало да бъде установено от въззивната инстанция, която е подходила незадълбочено и повърхностно без да анализира мотивите на ОС, с които искът за сумата над 80 000лв. е отхвърлен, част от който проблем е и съдържанието на невлязлото в сила решение на ОС за поправка на очевидна фактическа грешка, квалифицирано от ищеца в неговата въззивна жалба срещу този акт като „създадена още по-голяма бъркотия”, което „не само, че не отстранява фактически грешки, а ги задълбочава още повече”. Неоснователно въззивната инстанция е приела, че решението за поправка на очевидна фактическа грешка има значение единствено за разглеждане на въззивната жалба на ищеца. След като съставът на АС е счел, че след влизане в сила решението за поправка на очевидна фактическа грешка става част от постановеното решение, поради което производството по обжалване на решението за поправката има обуславящо значение по отношение на производството по жалбата срещу поправеното решение, е следвало да съобрази, че тези изводи са относими и към двете подадени въззивни жалби, още повече, че поправката има за предмет лихвата върху размера на счетеното за справедливо обезщетение. Преди въззивната инстанция в подготвително заседание да изясни какво е постановил първоинстанционният съд по съществото на спора /чл.236,ал.1,т.5 ГПК/, тя не би могла да установи какъв е допустимият предмет на подадените въззивни жалби, в частност дали жалбата на застрахователното дружество е допустима с оглед наличие на правен интерес от обжалването. Основателен е доводът на застрахователя, че ако първата инстанция е зачела като престирана от ответника признатата за плащане сумата от 80 000лв., то с диспозитива дружеството е осъдено да заплати още 80 000лв., които са допустим предмет на неговата въззивна жалба. Основателен е доводът, че ако първата инстанция е приела за осъществено извънсъдебно плащане на сумата от 80 000лв., то с присъждането на сумата от още 80 000лв., за ответника е налице правен интерес да обжалва решението за уважаване на иска за 80 000лв. Обжалваното определение е постановено без въззивната инстанция да е подложила на анализ фактическите и правни доводи на ОС, които са обусловили резултата по спора. Изложеното обуславя отмяна на атакуваното определение в частта за връщане на въззивната жалба на ответника ЗК”Лев Инс”АД. Тази страна не обжалва същото определение в частта за връщане на неговата насрещна въззивна жалба, инкорпорирана в отговора по чл.263,ал.1 ГПК, поради което настоящият състав не дължи произнасяне по тази част на въззивния акт. По тези съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.