Определение № 155 от 01.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 608/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.2 вр. с ал.1 т.2 вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба на Х. С. против определение № 10045/28.01.2021 г. по гр.д.№ 621/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на същата страна, за изменение, по реда на чл.248 ГПК, на въззивното решение по същото дело, като й бъдат присъдени разноски, за осъществена от същия защита срещу насрещната жалба на противната страна, оставена без уважение. Според жалбоподателя са неправилни съображенията на въззивния съд, че поради неуважаване въззивните жалби на всяка от насрещните страни, възмездяване на разноски помежду им не се дължи. Намира за дължимо цялото договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, а ако не би било споделено това – присъждане на разноските пропорционално на материалния интерес на въззивника – ответник, предмет на въззивното обжалване. Макар и отхвърляйки всяка от въззивните жалби, въззивното решение се явява постановено в полза на всяка от страните за онази част от спорното право, която е предмет на неуважената жалба на противната страна и следователно пропорционално на тази част следва да бъдат присъдени и разноски за въззивна инстанция. Така обосновава дължими разноски в размер на 1 312,94 лева. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: По реда на чл.248 ГПК е претендирано изменение на въззивно решение, с присъждане на разноски в полза на ищеца – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 860 лева. Въззивното производство е било образувано по въззивна жалба на ответника – ЗАД „ДаллБогг Живот и Здраве„ АД, с обжалваем интерес – 24 000 лева и насрещна въззивна жалба на ищеца Х. С., с обжалваем интерес от 10 000 лева. Всяка от жалбите е оставена без уважение, като въззивният съд е отказал изменение на решението си, по реда на чл.248 ГПК, с възмездяване разноски на Х. С., с оглед този краен резултат. Изхождайки от съдържанието на чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК и определения на състав на І т.о. на ВКС, съдът е приел, че възмездяването на разноски предпоставя промяна в правния резултат по отношение уважена / отхвърлена част от иска във въззивна инстанция, каквато, с отхвърлянето и на двете въззивни жалби, не е настъпила. Същевременно се е позовал и на обстоятелството, че договореното адвокатско възнаграждение не е разграничено по размер – за процесуално представителство по подадената от страната жалба и такова в защита по въззивната жалба на противната страна. Частната жалба е неоснователна, по следните съображения: Предмет на всяка от жалбите е различна част от претенцията – предмет на спора, поради което и за приключилата успешно във въззивна инстанция част от претенцията на ищеца, независимо че по отношение същата той се явява в процесуалното качество на ответна страна по въззивна жалба на противната и успешното приключване се основава на оставянето й без уважение, същият има право на възмездяване на разноски. Няма основание да се изключи приложението на чл.78 ГПК при обективно осъществявана защита в съответната инстанция, независимо от процесуалното качество на страната, претендираща разноските. Подлежат на възмездяване, обаче, само доказаните разноски, а в коментираната хипотеза подлежащите на възмездяване разноски ще са доказани по размер ако възнаграждението е договорено разделно – за процесуално представителство по собствената жалба и съответно за защита срещу жалбата на противната страна или когато дължимото по размер адвокатско възнаграждение е определимо - по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради осъществявано процесуално представителство по чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв. и на основание чл. 38 ал.2 вр. с чл.36 ал.2 от същия закон. Според настоящият състав не би могло да се приложи възмездяване с определяне дължимото въз основа на пропорционалното съотношение между обжалваемия интерес на молителя, спрямо обжалваемия интерес на противната страна, съотнесено към договорения общ размер на възнаграждението за въззивна инстанция. Последното не би могло да бъде правило, като обективно осъществимо само и единствено при парично оценими претенции, а и тъй като изхожда от презумиране волята на договарящите - независимо от фактическата и правна сложност на защитата по собствената и срещу жалбата на противната страна, трудът на процесуалния представител да бъде възмезден при спазване на това именно съотношение. Не може да се сподели и довода, че възмездяването на разноски предпоставя промяна в правния резултат по отношение уважена / отхвърлена част от иска във въззивна инстанция, каквато, с отхвърлянето на всички подадени жалби, не настъпва. Чл.78 ГПК следва да се прилага еднозначно, а подобно тълкуване би довело до отказ за възмездяване на разноски и в хипотеза, в която страната не е подала жалба, но успешно се е защитила срещу жалбата на противната страна,поради което и правният резултат от предходна инстанция е потвърден, какъвто отказ не се споделя в практиката на ВКС, с оглед правилото на чл.81 ГПК, спрямо което следва с ъ о т в е т н о да се прилага и чл.78 ГПК. В настоящия случай договореното адвокатско възнаграждение не е разграничено по предмет на възложена процесуална защита, поради което и с оглед гореизложеното, атакуваното определение се явява правилно. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение