Определение № 5520 от 21.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4699/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 от АПК, във вр. с чл.176а от АПК. Образувано е по частна жалба на Областен управител на област София, чрез юриск. Н. Бачева срещу Определение № 10637/18.03.2026 г., постановено по адм. дело № 11858/2025 г. по описа на Административен съд София– град /АССГ/, с което е оставено без уважение искането му за изменение на Определение № 2439/20.01.2026 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. В частната жалба по подробно изложени доводи се поддържат оплаквания за неправилност на определението. Според частния жалбоподател при прекратяване на делото поради отпаднал правен интерес не е налице хипотеза, в която ответникът да дължи разноски. От друга страна се сочи, че претендираното и присъдено адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя е прекомерно и не съответства на фактическата и правна сложност на спора. Моли оспореното определение да бъде отменено. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – Й. Х. В., чрез адв. Д. Стойкова в писмен отговор по делото, излага доводи за неоснователност на частната жалба и законосъобразност на определението. Претендира присъждане на разноски. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, при извършената служебна проверка намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Първоинстанционното производство е започнало по жалба на Й. Х. В. срещу Решение № АСД-18-10/23.10.2025 г. на Областния управител на област София, с което му е отказан достъп до информация по негово заявление с вх. № ОА23-7438/13.10.2025 г. от Закона за достъп до обществена информация/ЗДОИ/. На 18.11.2025 г. в хода на съдебното производство е постъпила молба от В., с която е заявил, че оттегля подадената жалба и моли производството по делото да бъде прекратено, тъй като поисканите със заявление вх.№ ОА23-7438/13.10.2025 г документи вече са му предоставени и е отпаднал правния му интерес. С Определение № 2439/20.01.2026 г., постановено по адм. дело № 11858/2025 г. по описа на АССГ, съдът на основание чл.159, т.8 от АПК е оставил без разглеждане жалбата на В. и е прекратил производството по делото. Със същото определение ответникът е осъден да заплати в полза на жалбоподателя разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 511,29 евро. Недоволен от определението в частта му за разноските, ответникът е депозирал молба по чл.248, ал.1 от ГПК. С Определение № 10637/18.03.2026 г., постановено по същото дело, предмет на касационен контрол пред настоящия съд, АССГ е приел, че искането за изменение на определението е неоснователно, тъй като административният орган с поведението си е дал повод за образуване на производството доколкото след първоначалния отказ за предоставяне на обществена информация с Решение № АСД-18-10/23.10.2025 г., впоследствие, в хода на съдебното производство е предоставил исканата информация. Последното според първоинстанционния съд представлява оттегляне на оспорения акт по смисъла на чл.156 от АПК. От друга страна АССГ е посочил, че в случая не е налице хипотезата на изначална липса на правен интерес, а на отпаднал такъв, поради което е приел, че искането за изменение на определението е неоснователно. Определението е правилно. Отговорността за разноските е регламентирана в чл. 143 от АПК, като за неуредените случаи, на основание чл. 144 от АПК са приложими нормите на ГПК. Правилата за разпределение на отговорността за направените по делото разноски са подчинени на принципа, че задължена за разноски е страната, неоснователно предизвикала правния спор. В случая съдът правилно е приел, че към момента на подаване на жалбата за жалбоподателя е съществувал правен интерес, който е отпаднал в хода на съдебното производство по делото и същото било прекратено на основание чл.159, т.8 от АПК. В чл. 143 от АПК, озаглавен „Отговорност за разноски“ тази конкретна хипотеза не е уредена. Поради това на основание чл. 144 от АПК субсидиарно следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 78 от ГПК „Присъждане на разноски“. В чл. 78, ал. 4 от ГПК е регламентирано правото на ответника на разноски и при прекратяване на делото. Съгласно чл. 78, ал. 2 от ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, т.е. само в този случай той има право на разноски, вкл. и при прекратяване на делото. По аргумент за противното, в случаите, когато ответникът е дал повод за завеждане на делото, същият следва да понесе направените от ищеца разноски. Поради това в тази хипотеза правилно е прието, че именно с поведението си административният орган е дал основание за завеждане на делото, поради което дължи разноски. С оглед изложеното постановеното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Претенцията на ответника Й. Х. В. за присъждане на разноски в настоящото производство е неоснователна. Съгласно чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Тази норма обаче се отнася до актовете, с които спорът се разрешава по същество. Определенията на съда, постановени в производство по чл. 248 от ГПК не са актове, с които се разрешава спор по същество, поради и което не е допустимо кумулирането на нови задължения за разноски в „процеса относно разноските“. Водим от горното, Върховният административен съд, Пето отделение, на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 от АПК