Определение № 4086 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1548/2026 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника Г. Г. М. срещу определение № 3219 от 02.12.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1314/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 4-ти граждански състав, в частта му, в която е оставено без уважение искането по чл. 248, ал. 1 ГПК на Г. Г. М. за изменение на постановеното по делото решение № 1047 от 04.08.2025 год. в частта му за разноските за адвокатско възнаграждение за разликата над 2 694.20 лв. до претендирания размер от 5 400 лв. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд бил присъдил занижен размер на разноските за адвокатско възнаграждение. При изчисляване на размера на иска – 59 230 лв. по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 год. се установявало, че минималната сума съгласно този текст била 2755.05 евро, а заплатеният адвокатски хонорар бил в размер на 2760.98 евро. Във въззивното производство били проведени две съдебни заседания с участието на адвоката. Независимо от факта, че първото съдебно заседание било отложено, то все пак било проведено и адвокатът бил присъствал и положил реално труд, като взел и отношение по процесуалните въпроси, свързани с хода на делото. По първоинстанционното дело били налични две молби с приложения, изготвени и внесени от адвоката – с вх.№ 16736 от 13.02.2024 год. и с вх.№ 42064 от 11.04.2024 год. Във връзка и с двете молби била налице опасност от прекратяване на делото и връщане на въззивната жалба при липса на процесуална активност от страна на адвоката. Във връзка със защитата на клиента пред въззивната инстанция адвокатът бил депозирал заявление за достъп до електронното първоинстанционно дело, като такъв достъп е осигурен. Във връзка с изготвянето на въззивната жалба адвокатът бил извършил пълно запознаване с материалите по първоинстанционното дело, тъй като бил встъпил в процеса едва при обжалването на първоинстанционното решение. Първоинстанционното дело било протекло с различни отклонения и е притежавало значителна фактическа и правна сложност, поради това, че по него били проведени четири открити заседания, изслушвани били свидетели, както и заключението по съдебно-счетоводната експертиза. Тъй като ответникът бил загубил делото на първа инстанция, адвокатът се срещал многократно с клиента си, като е провел поне пет присъствени срещи с оглед значителния материален интерес по делото и угрозата ответникът да загуби дело, когато всъщност правото е на негова страна. Ответникът бил спечелил заведеното срещу него дело, като бил оставил изцяло на адвоката си да го представлява, като понастоящем активността на последния продължавала. Въпреки решението на СЕС, позволяващо корекция на адвокатските възнаграждения от страна на съда, все пак работата на адвоката била измежду изрично посочените в Конституцията на Република България юридически дейности и по спецификата си била висококвалифицирана и отговорна дейност. Поради това претенцията за заплащане на адвокатски хонорар следвало да бъде удовлетворена в пълен размер. Ответницата по частната жалба А. Ц. М. счита, че обжалваното определение е правилно в обжалваната му част. Поддържа, че след обсъждане на направеното възражение за прекомерност въззивният съд бил приел, че претендираното адвокатско възнаграждение от 5 400 лв. не съответства на фактическата и правна сложност на делото, която не е висока, поради което го е намалил наполовина. В производството по чл. 248 ГПК съдът бил констатирал единствено допусната в решението аритметична неточност при изчисляването на този размер, поради което и присъдил допълнително сумата от 400 лв. Извършените от адвоката действия били обичайни, присъщи за всяко процесуално представителство в съдебно производство и сами по себе си не можели да обосноват извод, че дължимият размер на присъденото адвокатско възнаграждение е неправилно определен. Следвало да се има предвид и решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 год. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК акт на въззивен съд, постановен в производство по чл. 248 ГПК /т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С въззивното решение № 1047 от 04.08.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1314/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 4-ти граждански състав, като е отменено решение № 6193 от 04.12.2023 год., постановено по гр. дело № 3180/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-8 с-в, е отхвърлен предявения от А. Ц. М. срещу Г. Г. М. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 59 230 лв. – подлежаща на връщане и съставляща сбор от 15 на брой парични преводи, наредени без основание в периода от 25.05.2021 год. до 30.09.2021 год. по банкова сметка [банкова сметка] в „УниКредит Булбанк“ АД, посочена от трето лице при изплащане на задълженията й по сключен с него на 18.05.2021 год. договор за строителство на къща „ Вила Диканя“, като ищцата е осъдена да заплати на ответника направените разноски във въззивното производство в общ размер на 3 478.80 лв. /от които 1 184.60 лв. – държавна такса и 2 294.20 лв. – адвокатско възнаграждение /заплатено в размер на 5 400 лв., но намалено наполовина по възражението за прекомерност, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа, с оглед ниската фактическа и правна сложност на спора и извършената от адвоката работа/. Сезиран своевременно с молба по чл. 248 ГПК от ответника, въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба определение, с което е приел, че с решението по делото в тежест на ищцата, с оглед изхода от спора, са възложени направените от ответника разноски за възнаграждение за един адвокат, намалени по възражението за прекомерност от 5 400 лв. на 1/2 от посочената сума, при съобразяване на разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа, с оглед обжалвания интерес от 59 230 лв. Дължимият размер на тези разноски обаче бил изчислен погрешно на 2 294.20 лв., вместо на 2 694.20 лв., което е с 400 лв. повече. Същевременно е счел, че съображенията, с които е мотивирано присъждането на половината от размера на претендираните разноски не следва да се ревизират, тъй като размерите по Наредбата могат да служат на съда като ориентир при преценката по възражението за прекомерност; делото е с ниска фактическа и правна сложност и така определеният размер на разноските за възнаграждение съответства на извършената от адвоката работа. С определение на настоящия съдебен състав, постановено по гр. дело № 1549/2026 год. по описа на ВКС, ІV г. о., ГК, не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 1047 от 04.08.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1314/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 4-ти граждански състав. Обжалваното определение е правилно. Разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК регламентират правото на разноски на страните, като принципът е, че присъждат всички действително направени разноски съразмерно с уважената или отхвърлена част от иска. Посочените правни норми намират приложение и във въззивното производство, в което страните могат да направят различни разноски, с оглед различния размер на обжалваемия интерес. От даденото разрешение с решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 год. на СЕС по преюдициално запитване, което е задължително за съдилищата – чл. 633 ГПК, следва, че при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа /с предишно наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но не обвързват съда. Дължимият размер на разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъде определен в тези случаи при съобразяване на предмета на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. Основният ориентир при преценката за фактическата сложност на едно производство е наличието на множество факти, които следва да се установят, а правната сложност е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения /в този смисъл определение № 50015 от 16.02.2024 год. на ВКС по т. дело № 1908/2022 год., I т. о., ТК, определение № 1570 от 12.06.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 664/2024 год., II т. о., ТК, определение № 2289 от 13.05.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3051/2023 год., IV г. о., ГК, определение № 2080 от 04.07.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 633/2025 год., II т. о., ТК и др./. Във въззивното производство ответникът е представляван от адвокат, като е представил договор за правна защита и съдействие от 22.01.2024 год. /с характер на разписка/, от който е видно, че е заплатил уговорения адвокатски хонорар в размер на 5 400 лв. Ищцата е релевирала своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивното определение е съобразено с решението на СЕС по дело С-438/2022, което е задължително за всички национални съдилища, и правото на Европейския съюз има директен ефект и предимство пред всяка национална правна уредба, която му противоречи – чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Въззивното производство разкрива ниска фактическа и правна сложност, на която съответства и трудът на адвоката – проведени са две открити съдебни заседания с участието на процесуалния представител на ответника /на първото от които не е даден ход на делото/, като не са събирани доказателства, а защитните позиции на страните са били изяснени още в първоинстанционното производство, като спорният между страните въпрос е бил свързан единствено с основанието ответникът да получи изпълнението по договора от 18.05.2021 год. /сключен между ищцата и трето за спора лице/ и надлежната му представителна власт, което обосновава намаляване на размера на претендираните от ответника разноски за адвокатско възнаграждение до сумата от 2 694.20 лв. Извършената от адвоката работа в първоинстанционното производство е без значение. Следователно правилно въззивният съд е приел, че не са налице основания за изменение на постановеното решение в частта му за дължимите на ответника разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над 2 694.20 лв. до претендирания размер от 5 400 лв., поради което и определението следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,