Определение № 255 от 21.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 229/2023 г.

Образувано е по частна касационна жалба на Ю. С. Д. чрез адв. В. против определение № 3552 от 22.10.2021 г. по ч. гр. д. № 9328/2021 г. на Софийски градски съд. В жалбата се излагат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното определение и се иска постановяване на съдебен акт според степента на установения порок. При проверка процесуалната допустимост на настоящото производство, този състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното: Частната касационна жалба е процесуално недопустима. С обжалваното определение въззивният градски съд е потвърдил разпореждане от 10.05.2021 г. по гр. д. № 41272/2019 г. на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молба на касаторката за отмяна на предходно негово определение по същото дело, постановено на основание чл. 420 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 8 от ТР 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване. Прието е, че законът не е предвидил въззивните определения, постановени в заповедното производство, независимо дали с тях се уважава или отхвърля частната жалба, да подлежат на касационно обжалване. След като на това основание заповедното производство е по същество двуинстанционно, по силата на чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване пред ВКС изобщо постановените в това производство определения - включително преграждащите, и тези, които обективират произнасяне по самостоятелни въпроси, свързани с предмета на заповедното производство. По смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежат на касационно обжалване въззивните определения, даващи разрешение по същество на други производства, свързани със съответното основно производство и обусловени от него. Заповедното производство е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено да създаде съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания. Затова заповедното производство не е „друго производство", свързано с исковия процес, тъй като законът го е уредил като самостоятелно, факултативно и предшестващо исковото производство, като правният интерес от последното произтича от оспорване с възражение на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение в заповедното производство. В действащия ГПК същото замести производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, което беше уредено именно като двуинстанционно (ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК). Систематичното място на глава XXII ГПК „Касационно обжалване" е в част II „Общ исков процес" и следователно, поначало законодателят е предвидил триинстанционното разглеждане по отношение на исковите производства. В случаите, при които се предвижда касационно обжалване и за други уредени в ГПК производства, различни от исковото, това е указано изрично - чл. 396, ал. 2 ГПК за обезпечителното производство и препращащата разпоредба на чл. 540 ГПК за охранителните производства. По отношение на заповедното производство аналогична разпоредба не е предвидена. Или, въззивните определения, постановени в заповедното производство, не подлежат на касационно обжалване, като необжалваемостта се отнася до всички съдебни актове, постановени от въззивна инстанция в рамките на и свързани със заповедното производство, в това число и тези по чл. 420 ГПК. В обобщение, частната касационна жалба не следва да се разглежда по същество, тъй като е с недопустим предмет - насочена е срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, а образуваното по нея производство пред ВКС следва да бъде прекратено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.