Определение № 2638 от 24.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 2321/2022 г.
ВКСI търговско отделение24.09.2026 г.докладчик Татяна Костадинова
Диспозитив
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „ОЗК - ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД от 24.07.2026 г. за отмяна на определението от 01.07.2026 г. и постановяване връщане на внесеното от молителя на 14.07.2022 г. обезпечение по чл. 282, ал. 2 ГПК в равностойност на 74 137,32 евро. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Мотиви
Производството е по реда на чл. 282, ал. 5 ГПК. На 08.04.2026 г. „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД е поискало освобождаване на внесеното от него обезпечение, послужило за спиране на изпълнението на Решение № 344/06.07.2022 г. по в.т.д. № 700/2021 г. на АС-Пловдив в обжалваната част. С определение от 01.07.2026 г., след като е констатирал, че въззивното решение, чието изпълнение е спряно, е влязло в сила на 02.03.2023 г., настоящият състав е отхвърлил искането като направено извън срока по чл. 82 ГПК. С молба от 24.07.2026 г. молителят е поискал преразглеждане на въпроса, аргументирайки се, че внесеното по реда на чл. 282, ал. 2 ГПК обезпечение не попада в приложното поле на чл. 82 ГПК, а също и че с отказа необосновано и в противоречие с гаранциите по чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС се засяга собствеността му. Настоящият състав не намира основание да постанови определение по чл. 253 ГПК. Съображенията са: С т. 3 на Тълкувателно решение № 6/2014 г. по тълк.д. № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения относно момента, от който започва да тече срокът на внеслия гаранция да иска връщането й от съда, по чиято сметка е преведена сумата. В мотивите на тълкувателния акт са разгледани и двете хипотези, в които съдът е приемател на гаранции - когато сумата се внася като обезпечение на иск и когато се предоставя като обезпечение за спиране на изпълнението на осъдително въззивно решение. Независимо че терминологично законодателят нарича двете суми различно (съответно „гаранция“ и „обезпечение“), няма правна логика те да не се третират еднакво от гледна точка на процедурата по връщането им от съда - и двете имат идентична цел (обезпечаване на насрещната страна по делото в случай на неоснователност на претендираното право, за упражняване на което е внесена сумата) и тя се изчерпва по идентичен начин - с отпадане на нуждата. Съгласно чл. 82 ГПК с изтичане на една година (от влизане в сила на акта, с който приключва производството) подлежащата на връщане, но непоискана, гаранция се внася в държавния бюджет. Разпоредбата сочи, че правомощието на съда да върне гаранцията е упражнимо от него само в определен срок (впрочем, съвпадащ с бюджетната година), след което това правомощие се трансформира в друго - да преведе сумата в общия държавен бюджет. С изпълнението на последното съдът нито „отчуждава“ (по терминологията на молителя), нито „придобива“ средствата, поради което аргументи, черпени от защитата на собствеността, не могат да бъдат съобразени в настоящото производство. Дали след изпълнение на законовото задължение за превеждане на сумата в общия държавен бюджет друг орган дължи връщането й на молителя и при какви предпоставки може да стане това, е въпрос, неотносим към произнасянето по молбата, адресирана до съда след срока по чл. 82 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение,