Определение № 232 от 12.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12159/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Областния управител на Област София, против Определение № 36801 /07.11.25 г., постановено от Административния съд София – град по адм. д. № 10207/25 г., с което по реда на чл. 176а АПК е отхвърлено искането му за изменение на Определение № 32744/ 07.10.2025 г., постановено по адм. д. № 10207 /25 г. в частта на разноските. В частната жалба се поддържа неправилност на определението и се иска отмяната му. Наведени са подробни доводи и съображения в т. ч. и практика на Съда на Европейския съюз. Ответниците по частната жалба – С. Ц. Х. и Т. Г. Х. оспорват частната жалба по съображения в писмен отговор, постъпил по делото на 11.12.25 година. Искат потвърждаване на обжалваното определение. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав преценява частната жалба като допустима и неоснователна. Съображенията на съда са следните: За да постанови обжалвания резултат съдът е приел, че административното производство е започнало със заявление от 19.08.2025г., за предоставяне на административна услуга. Исканата услуга не е предоставена в срока за това, а след подаване на жалбата до съда, поради което към датата на подаване на жалбата е формиран мълчалив отказ от ответника. Съдът е преценил, че извършването на административната услуга след образуване на съдебното дело, всъщност е оттегляне на постановения мълчалив отказ и осъществява хипотезата на чл. 156, ал.1 АПК. Приел е, че разноски се дължат на жалбоподателите на осн. чл.143, ал.2 АПК. Преценил е, че уговореното и платено възнаграждение не е прекомерно, тъй като е за представителството на две лица и няма основание да бъде редуцирано. Настоящата съдебна инстанция преценява определението като валидно, допустимо и правилно. Ответникът с поведението си е станал причина за завеждане на делото, поради което и дължи разноски. В случая, сторените по делото разноски в първоинстанционното производство от жалбоподателите са внесена държавна такса и договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1100 лева, съгласно представен договор за правна защита и съдействие. Съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента, който размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. В случая правната помощ се изразява в изготвяне и подаване от процесуалния представител на жалба до съда. След като не е осъществено процесуално представителство, приложима е по аналогия разпоредбата на чл. 9, ал. 1, във вр. с чл. 8, ал. 3 и § 1 от ДР на Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа. Настоящата инстанция преценява, че според приложението на цитираната норма от наредбата, дължимите се в случая от ответника разноски за адвокатско възнаграждение, за всеки един от жалбоподателите, е в размер на 750 лева с оглед характера и обема на осъществената правна помощ при приложението на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и при съобразяване с Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 година. Видно от договорения и платен адвокатски хонорар е, че размерът му е по нисък от сбора на двете суми от по 750 лева. Тоест, както правилно е преценил първоинстанционният съд, размерът на адвокатския хонорар е справедлив и не е налице основание за редуцирането му. Определението е правилно и следва да се потвърди. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, във връзка с чл. 236 от АПК Върховният административен съд, трето отделение