Определение № 5807 от 28.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2105/2026 г.

Производството е по реда на чл. 323, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) във връзка с чл. 166, ал. 4 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и във връзка с чл. 166, ал. 2 АПК. Образувано е по жалба на В. В. Н. Прокурор в ОП чрез процесуалния си представител адв. А. Икономов срещу допуснато предварително изпълнение на решение по т. 2 от протокол № 5 от заседание на Прокурорска колегия на ВСС, проведено на 18.02.2026г., с което на основание чл. 308, ал. 1, т. 5 от ЗСВ във връзка с чл. 307, ал. 3, т. 4 и ал.5,т.1 от ЗСВ му е наложено дисциплинарно наказание "освобождаване от длъжност като административен ръководител“. Направено е искане за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнението на оспорения административен акт на основание чл. 323, ал. 2 от ЗСВ. Твърди се, че ще се търпят трудно поправими вреди изразяващи се в цел да се отслаби ръководството на Прокуратурата в област Плевен, както и осуетена и затруднена борбата срещу изборните престъпления. Твърди, че предварителното изпълнение ще доведе до значителни щети върху цялостния климат в съдебната система и застрашава обществения и публичен интерес прокурорите в Р.България да са независими при изпълнение на функциите си. Сочи настъпване и на икономическа вреда от лишаването му от получаваното по-високо възнаграждение като административен ръководител, което ще се отрази негативно в материално отношение за издръжка на семейството му, в което съпругата му страда от онкологично заболяване с определен 75 % ТНР от ТЕЛК. В тази връзка бил необходим значителен финансов ресурс за възстановяването и, както и за отглеждането на двете им деца. В искането са изложени съображения, че инициирането на дисциплинарното производство е от административен орган без компетентност, в подкрепа на която теза, се сочи разпоредбата на чл.312,ал.1,т.2 от ЗСВ, която възлагала това правомощие на непосредствено по-горестоящия административен орган, а не на Главния прокурор. Сочи, че и.ф. Главният прокурор Сарафов няма права да заема тази позиция с оглед въведената забрана по см. на чл.173, ал.15 от ЗСВ. Отделно са изложени твърдения за нищожност на оспореното решение на ПК на ВСС, т.к. е постановено от орган с изтекъл мандат и не може да осъществява дейност, свързана с налагането на дисциплинарни наказания на магистрати. Този извод основава на Решение на СЕС от 30.04.2025г. по съединени дела №№ С-313/23, С-316/23 и С-332/23. Ответникът-Прокурорска колегия на Висш съдебен съвет чрез процесуалния си представител юрисконсулт С. Михайлов изразява становище за недопустимост и алтернативно на неоснователност на направеното искане. Счита, че наведените доводи не обосновават извод за оборване законовата презумция и жалбоподателят не е посочил доказателства за значителни или трудно поправими вреди, които биха настъпили като резултата на предварителното изпълнение. Във връзка с молбата е постановено Определение № 2675 от 11.03.2026 г. по адм. дело № 2105/2026 г. на ВАС шесто отделение, с което е прието, че искането е недопустимо като предявено преди подаване на жалба срещу решението на ПК на ВСС, както и срещу акт, който е вече изпълнен. Това определение е отменено с Определение № 5150 от 13.05.2026 г. по адм.дело 0 3494/2026 г. на ВАС петчленен състав и делото е върнато за ново произнасяне по жалбата на Н., обективира искане за спиране на решението на ПК на ВАС. Това определение на ВАС петчленен състав е задължително за настоящия съд съгласно чл.235 ал.2 от АПК. За да се произнесе по така направеното искане и след като прецени данните по административната преписка, относими към това искане, както и доводите на страните, съдът приема следното: С решение по т. 2 от протокол № 5 от заседание на Прокурорска колегия на ВСС, проведено на 18.02.2026г., на основание чл. 308, ал. 1, т. 5 от ЗСВ във връзка с чл. 307, ал. 3, т. 4 и ал.5,т.1 от ЗСВ на В. Н. е наложено дисциплинарно наказание "освобождаване от длъжност като административен ръководител“. Съгласно нормата на чл. 323, ал. 1 от ЗСВ решението на пленума или на съответната колегия ВСС може да се обжалва от лицето, на което е наложено дисциплинарно наказание, и от вносителя на предложението пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването или от връчването на заповедта, като жалбата не спира изпълнението, освен ако Върховният административен съд реши друго - чл. 323, ал. 2 от ЗСВ. Разпоредбата на чл. 323, ал. 2 от ЗСВ регламентира допустимост на искането за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на административния акт, постановен от ВСС. Във връзка с разпоредбата на чл. 166, ал. 4 от АПК по искане на оспорващия може да бъде спряно допуснатото предварително изпълнение, но при условията на чл. 166, ал. 2 от АПК- ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Предварителното изпълнение на решението на ВСС при това нормативно предписание произтича от закона, а не е допуснато по преценка на административния орган съобразно заложените в чл. 60, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) критерии. Когато законът разпорежда предварителното изпълнение на определена категория актове, той презумира съществуването на една, повече или на всички предпоставки по чл. 60 от АПК. Настоящият тричленен състав от шесто отделение на Върховния административен съд намира искането за спиране за неоснователно. В искането на В. Н. не се съдържат конкретни доводи за наличието на тази предпоставка по чл. 166, ал. 2 АПК - не се сочат вида, характера и степента на евентуалните вреди, които биха настъпили лично за оспорващия от предварителното изпълнение на решението, с което му е наложено дисциплинарно наказание „освобождаване от длъжност като административен ръководител“. Съображенията, че с наложеното дисциплинарно наказание и допуснатото предварително изпълнение се цели да се отслаби ръководството на Прокуратурата в област Плевен, както и да се осуети и затрудни борбата срещу изборните престъпления, ще доведе до значителни щети върху цялостния климат в съдебната система и застраши обществения и публичен интерес прокурорите в Р.България да са независими при изпълнение на функциите си, не могат да бъдат възприети като твърдения за вреди които оспорващия би понесъл. Несъмнено в интерес на обществото е да се гарантира успешна борба с престъпността и независимост на съдебната система, но този обществен интерес на може да се дефинира като вреди за конкретна личност, дори и осъществявала функции като административен ръководител на орган на съдебна власт. Защитата на този интерес е възложена на органите на държавна власт и в частност на прокурор, съгласно чл.16 от АПК, но нормата на чл.166 ал.2 от АПК е ясна и защитимия интерес съгласно този текст от закона следва да касае евентуална значителна или трудно поправима вреда на оспорващия, а не на обществото като цяло. Видно от решение по т.21 от протокол № 6 от заседание на Прокурорска колегия на ВСС, проведено на 25.02.2026 г. на основание чл. 175, ал. 4, изр. 2 от ЗСВ, В. Д. Ф. - заместник на административния ръководител - заместник-окръжен прокурор на Окръжна прокуратура – Плевен, е определен за изпълняващ функциите „административен ръководител - окръжен прокурор“ на Окръжна прокуратура – Плевен. В този смисъл е обезпечено ръководството на този орган на съдебна власт. За пълнота следва да се посочи, че с решение по протокол № 8/11.03.2026 г. на Прокурорска колегия на ВСС (ДВ бр. 26/13.03.2026 г.) е открита процедура за избор на административния ръководител - Окръжен прокурор на Окръжна прокуратура – Плевен, в която В. Н. е подал заявление за участие. Жалбоподателят не е представил доказателства за наличието на вероятност за настъпването на значителни или труднопоправими вреди по чл. 166, ал. 2 АПК, в резултат на предварителното изпълнение на наложеното дисциплинарно наказание, противопоставими на значимите права, които законът охранява. Наведените доводи и представените доказателства по делото също не обосновават извод за наличие на предвидените в закона обстоятелства, даващи основание за спиране на изпълнението на административния акт. Несъмнено налагането на дисциплинарно наказание „освобождаване от длъжност като административен ръководител“ влече след себе си неблагоприятни последици за магистрата. То се отразява на неговия обществен престиж, засяга и имуществената му сфера, свързана с получаване на трудово възнаграждение, заплащане на осигуровки и др. Това обаче са естествени и обичайни последици, свързани с характера на издадения административен акт, а не някакви извънредни значителни или труднопоправими вреди. Видно от решение по т.20 от протокол № 6 от заседание на Прокурорска колегия на ВСС, проведено на 25.02.2026 г. на основание чл. 169, ал. 5 от ЗСВ, В. В. Н. е преназначен на длъжност „прокурор" в Окръжна прокуратура – Плевен с ранг „прокурор във ВКП", с основно месечно трудово възнаграждение, съгласно Таблица № 1 на ВСС за определяне на максималните основни месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи, считано от датата на вземане на решението. В случая Н. не е освободен от заеманата длъжност „прокурор“ в ОП Плевен, поради което същият продължава да получава трудово възнаграждение в този орган на съдебна власт. Евентуалното му лишаване от по-високото възнаграждение като административен ръководител в един последващ момент също не би могло да се приеме за значителна или труднопроправима вреда по смисъла на чл.166, ал.2 АПК. Евентуални настъпили имуществени или неимуществени вреди подлежат на обезщетяване по общия ред. Наред с гореизложеното за да бъде уважено искане за спиране на предварителното изпълнение, оспорващият трябва да докаже и друго условие – наличието на нови обстоятелства, настъпили след издаването на оспорения акт. В случая твърдените вреди от изпълнението на акта не се базират на нови обстоятелства, настъпили след налагането на дисциплинарното наказание. За да бъде постановено спиране на предварителното изпълнение, допуснато по силата на закона, оспорващият трябва да докаже, че предварителното изпълнение би могло да му причини значителна или трудно поправима вреда и че са налице нови обстоятелства. В случая доказателствената тежест е възложена на жалбоподателя, който следва да докаже в производството пред съда кумулативното изпълнение на тези две предпоставки. В конкретния случай не са представени доказателства за изпълнението на нито една от тях. Твърденията за незаконосъобразност на оспореното решение на ВСС не са основания за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение. Тези твърдения подлежат на проверка в производството по обжалване на решението на ПК на ВСС. По изложените съображения настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, счита, че искането на В. В. Н. за спиране на допуснато предварително изпълнение на решение по т. 2 от протокол № 5 от заседание на Прокурорска колегия на ВСС, за неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Така мотивиран, Върховният административен съд, шесто отделение,

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Юлия Тодорова В конкретния случай считам, че по делото са налице основания за спиране на предварителното изпълнение на решение по т. 2 по протокол №5 от 18.02.2026 г. на Прокурорска колегия на Висш съдебен съвет, с което на В. В. Н. - административен ръководител на Окръжна прокуратура - Плевен, за допуснати от него дисциплинарни нарушения по чл. 307, ал. 3, т. 4 и ал. 5, т.1 ЗСВ, е наложено дисциплинарно наказание по чл. 308, ал.1, т. 5 ЗСВ – "освобождаване от длъжност като административен ръководител“. Излагам следните съображения: Производството по настоящото дело е образувано по искане на В. В. Н. - прокурор в ОП - Плевен, на основание чл. 166, ал. 4 АПК във връзка с чл. 166, ал. 2 АПК, да бъде спряно предварителното изпълнение на обжалвания административен акт на ПК на ВСС. Страните по казуса не оспорват обстоятелството, че към датата на депозиране на предложение рег. Индекс №ВСС-7687/22.04.2025 г. от и.ф. Главния прокурор до ПК на ВСС, послужило като основание за образуване на дисциплинарно производство срещу В. В. Н., същият е заемал длъжност административен ръководител на Окръжна прокуратура - Плевен, както и е бил председател на Асоциацията на прокурорите в България. С приемане на процесното решение по т. 2 по протокол №5 от 18.02.2026 г. на Прокурорска колегия на Висш съдебен съвет, наложеното на магистрата дисциплинарно наказание по чл. 308, ал.1, т. 5 от ЗСВ – „освобождаване от длъжност като административен ръководител“ е изпълнено, предвид разпоредбата на чл. 323, ал. 2 ЗСВ. В хипотезата на чл. 166, ал. 4 АПК, каквато е настоящата, по искане на оспорващия може да бъде спряно допуснатото предварително изпълнение, но при условията на чл. 166, ал. 2 АПК - ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. При преценка на тези условия по чл. 166, ал. 2 АПК на първо място приложение следва да намери решение от 19.10.2021 г. по делото „М. Т. срещу България“ (по жалба 40072/13) на Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) и по-конкретно разяснението в т. 176. ЕСПЧ, приема, отчитайки качеството на жалбоподателката М. Т. като председател на Съюза на съдилите в Република България, че наложеното й от Висшия съдебен съвет (тогава) дисциплинарно наказание – „отстраняване от длъжност“ и предварителното изпълнение на дисциплинарното наказание, безспорно са имали възпиращ ефект, както върху нея, така й върху другите съдии, обезкуражавайки ги да изразяват критични становища срещу ВСС или като цяло относно въпроси, свързани с независимостта на съдебната власт (така и решение на ЕСПЧ по делото Колеви, §209). От цялостния анализ на мотивите на решението „М. Т. срещу България“, постановено от ЕСПЧ, следва извод, че предварителното изпълнение на дисциплинарно наказание на магистрата, преди да е влязъл в сила административния акт, с който то е наложено, е от естество да накърни неговата независимост, без оглед на възможността магистратът да получи обезщетение след отмяна на този акт. Считам, че дори и по настоящото дело да не се касае за образувано срещу В. В. Н. дисциплинарно производство с цел да се потисне неговото право на свобода на изразяване на мнение, решението по делото „М. Т. срещу България“ е относимо, защото предварително изпълненото дисциплинарно наказание „освобождаване от длъжност като административен ръководител“ спрямо Н. в хипотезата на чл. 323, ал. 2 ЗСВ, който към датата на образуване на дисциплинарното производство е и председател на Асоциацията на прокурорите в България, е от естество да накърни неговата независимост. И към настоящия момент в устойствения Закона за съдебната власт липсва правна норма, която е от естество да предотврати автоматичното налагане на наказващи мерки спрямо магистратите, срещу които има проведено дисциплинарно производство. А липсата на такава гаранция е предпоставка обективно да се накърни тяхната независимост, както и създава основателни съмнения относно това, дали наложената дисциплинарна мярка е необходима и пропорционална на преследваните с нея легитимни цели. Наличието на такава гаранция без съмнение е от съществено значение за укрепването на доверието на обществото в правосъдието и върховенството на закона. Решението по делото Assanidze v. Georgia е основният пример, в който Европейският съд по правата на човека определи независимостта на съдебната власт като съществен елемент на правовата държава. В делото Luka v. Romania Европейският съд по правата на човека също акцентира върху независимостта на магистратите и гаранциите, които държавата трябва да приеме, за да се считат те за независими. От анализа на цитираните по-горе решения на ЕСПЧ, както и от цялостната концепция, която той поддържа относно независимостта на магистратите (така и в по-новата практика като напр. Katana v. Moldova, 2023 г., Suren Antonyan v. Georgia, 2025 г., и др.) е видно, че независимостта намира израз в съблюдаване на спазването на върховенството на правото. На второ място независимостта на съдебната система е основен стълб на правовата държава и в Европейския съюз, защото само независимата съдебната система е в състояние да изпълни задачата си за защита на правата на човека и основните свободи. Следва да бъде подчертано, че дори държавите - членки да имат различни правни системи и традиции, основните принципи на правовата държава са общи за всички тях. Независимостта на магистратите, като част от принципа на правовата държава в законодателството на ЕС, е заложена в член 2 от Договора за Европейски съюз (ДЕС), в който се посочва, че правовата държава е основна ценност; в член 19, ал. 2 ДЕС, който задължава държавите - членки да осигурят ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на ЕС; както и в член 47 от Хартата за основните права на ЕС, който вменява в задължение на държавите - членки да зачитат основното право на справедлив процес и ефективна правна защита при прилагането на правото на ЕС. Съобразявайки разпоредбата на чл. 6, ал. 3 ДЕС и връзката между Европейската конвенция за правата на човека и Правото на ЕС, тълкуването на правото на справедлив съдебен процес не може „да бъде под нивото на защита, установено в член 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека, както е тълкувано от ЕСПЧ“ (Решение на Съда на Европейския съюз по обединени дела C-542/18, C-543/18, ECLI:EU:C:2020:232, т. 72). В подкрепа на поддържаната от мен по - горе теза, че в случая с предварително изпълненото дисциплинарно наказание, на магистрата е накърнена неговата независимос, е изтъкнатото в решение от 27 февруари 2018 г. по делото „Associaçao Sindical dos Juizes Portugueses“ (C-64/16). По това решение Съдът на Европейския съюз обяви независимостта за обективна предпоставка за справедлив съдебен процес. Съдът гарантира независимостта на съдебната власт както на равнището на Съюза, така и на национално равнище и отбеляза, че това обхваща както външната (автономия), така и вътрешната (неотстранимост и достатъчни финансови ресурси) независимост. Също така, по делото Minister for Justice and Equality of Ireland (C-216/18 PPU, 25 юли 2018 г.) СЕС постанови, че съдебната независимост е съществен компонент на правото на справедлив процес (член 47, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз). В последващи решения СЕС разшири обхвата на тази гаранция за независимост, като я приложи и по дела като Комисия срещу Полша (C-619/18, C-192/18), AK срещу CNPJ (C-585/18), CP и DO срещу Върховния съд на Полша (C-624/625/18, 19 ноември 2020 г.). Независимостта на магистратите има отношение и към задължението на държавите - членки да спазват предвиденото в чл. 4 ДЕС. Според текста на нормата съдилищата на държавите - членки, по силата на принципа на лоялното сътрудничество, заложен в параграф 3 от този член, трябва да осигурят съдебна защита на правата, които физическите лица черпят от правото на Съюза (...), като гарантират независимостта на съдебната система. Това е задължение на държавите – членки, което пряко произтича и от чл. 19, ал. 2 ДЕС. В съответствие с цитираните норми на Правото на ЕС и принципа за ефективност, установената съдебна практика на СЕС, която посочих по-горе и т. 22 и т. 23 от решението от 9 март 1978 г. по делото Simmental, 106/77, споделям разбирането, че всяка разпоредба на национален правов ред, както и всяка законодателна, административна или съдебна практика, която би имала за последица да намали ефективността на общностното право поради факта, че отказва да прилага това право, е несъвместима с изискванията, присъщи на самото естество на общностното право. Ето защо, съобразявайки всички изтъкнати аргументи относно гарантиране на независимостта на магистратите, изведено като задължение на държавите - членки на ЕС и предвид обстоятелството, че България е страна по Европейската конвенция за защита правата на човека, считам, че констатираната липса на гаранция в националното законодателство, която е от естество да предотврати автоматичното налагане на дисциплинарни марки срещу магистрата, накърнява неговата независимост. А накърняването на независимостта на магистрата е релевантно обстоятелство при преценката за наличие на законовите предпоставки по чл. 166, ал. 2 АПК, защото засяга неговата правораздавателна дейност и в случая обосновава значителна или трудно поправима вреда за В. В. Н. - прокурор в ОП - Плевен, поради което предварителното изпълнение на решение по т.2 по протокол №5 от 18.02.2026 г. на Прокурорска колегия на Висш съдебен съвет следваше да се спре. С оглед на изтъкнатите съображения подписвам настоящото определение с така изложеното особено мнение. Съдия: Юлия Тодорова