Определение № 8322 от 24.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7180/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на К. Н. Р. от гр. София, чрез адв. Гьошев, срещу Определение № 23978/15.06.2026 г., постановено по адм. Дело № 6850/2026 г. на Административен съд – София-град. Релевирани са доводи за неправилност на обжалваното определение като се твърди, че същото е необосновано и постановено при допуснати нарушения на материалния закон. Частният жалбоподател счита, че съдът неправилно не е съобразил доказателствата, свързани с трудовата ангажираност на адресата, характера на изпълняваните трудови функции, мястото на изпълнението им и обстоятелството, че е родител на [възраст] дете и неудобствата, които отнетото СУМПС му причинява в ежедневието. Счита, че изложените обстоятелства обосновават наличието на лични права и интереси, конкуриращи се със защитимия обществен интерес, като незачитането им е несъразмерно на търсения с наложената принудителна административна мярка ефект. Отправя искане за отмяна на обжалваното определение и постановяване на ново по съществото на спора, с което да се спре допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на административния акт до окончателното решаване на въпроса за отговорността му. Ответникът изразява становище по частната жалба с депозирано по делото възражение, като счита, че сочените от частният жалбоподател обстоятелства на първо място не са подкрепени с надлежни доказателства, а на следващо не обосновават наличието на предпоставките по чл. 166, ал.2 АПК и по-конкретно значителността или трудната поправимост на сочените като причинени от ПАМ вреди. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. При извършена служебна проверка за допустимост на частната жалба, настоящия състав на Върховния административен съд приема, че същата е подадена в срока по чл. 230 АПК, срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, от страна с правен интерес, предвид негативния за същата резултат. Първоинстанционното производство е било образувано по жалба на К. Н. Р. срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 1096/29.05.2026 г., издадена от мл. автоконтрольор, 04 група, 01-ви Сектор в отдел „Пътна полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работи, с която на основание чл. 171, т. 1, б. „з“, „бб“ от ЗДвП му е наложена принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 3 месеца“. С жалбата е било направено и искане за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповедта. След обсъждане на представените по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че искането за спиране е процесуално допустимо, тъй като е направено от адресата на заповедта, който има правен интерес, в рамките на висящо съдебно производство по оспорване на административния акт. От фактическа страна Съдът е приел за установено, че административният орган е издал процесната заповед въз основа на съставен АУАН, с който било констатирано, че на 28.04.2026 г. около 08:25 ч. в гр. София неизвестно лице е управлявало мотоциклет, собственост на жалбоподателя, като поради липса на контрол е реализирало пътнотранспортно произшествие с друг автомобил, след което е напуснало местопроизшествието, без да изпълни задълженията си по чл. 123, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Въз основа на тези констатации било прието, че е налице нарушение по чл. 175, ал. 1, т. 5 ЗДвП, което е послужило като основание за прилагане на мярката по чл. 171, т. 1, б. „з“, бб) ЗДвП. Към административната преписка са били приложени АУАН, декларация на другия участник в произшествието, докладна записка и скица на ПТП. По същество съдът е намерил искането за неоснователно. Приел е, че съгласно чл. 172, ал. 6 ЗДвП обжалването на заповедите за прилагане на принудителни административни мерки не спира тяхното изпълнение, като законът установява оборима презумпция за наличие на предпоставките по чл. 60, ал. 1 АПК. Изложил е съображения, че при липсата на специална уредба относно основанията за спиране на изпълнението на тези актове приложение намира разпоредбата на чл. 166, ал. 2 и ал. 4 АПК, поради което предпоставка за уважаване на искането е установяването на значителни или трудно поправими вреди за адресата, които да могат да бъдат противопоставени на презумирания обществен интерес от незабавното изпълнение на мярката. Според мотивите на първоинстанционния съдебен акт в тежест на жалбоподателя е да установи наличието на значителни или труднопоправими вреди, до които предварителното изпълнение води. Анализирайки изложените в жалбата твърдения, съдът е счел, че заявеното затруднение при изпълнение на трудовите задължения е останало недоказано. Представеният трудов договор не съдържал данни, от които да следва, че изпълнението на трудовата функция е обусловено от притежаването на свидетелство за управление на МПС, като според изложените мотиви в искането липсвали конкретни фактически твърдения и доказателства, позволяващи да се направи извод за настъпването на значителни или трудно поправими вреди. Наред с това съдът е приел, че общественият интерес, защитаван чрез предварителното изпълнение на процесната принудителна административна мярка, е свързан с гарантиране безопасността на движението по пътищата и защитата на живота и здравето на гражданите, като е счел, че този интерес има превес пред изложените общи твърдения за затруднения в личен и професионален план. Посочил е още, че доводите относно законосъобразността на самата заповед и правилността на констатациите в АУАН са относими към разглеждането на жалбата срещу административния акт по същество и не могат да бъдат обсъждани в производството по чл. 166 АПК. Въз основа на тези фактически и правни изводи първоинстанционният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 166, ал. 2 АПК за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение и с определението си е отхвърлил искането за спиране на предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 1096/29.05.2026 г., издадена от младши автоконтрольор при IV група, I сектор „Пътна полиция“ към СДВР. Определението е правилно: Предварителното изпълнение на заповедта за прилагане на ПАМ е допуснато по силата на закона - чл. 172, ал. 6 ЗДвП. Приложената ПАМ е с превантивен и преустановителен характер, и има за цел осигуряване на безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административни нарушения. Според разпоредбата на чл. 166, ал. 4 АПК допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2. Условията на чл. 166, ал. 2 АПК изискват предварителното изпълнение да може да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Като такива частният жалбоподател е изложил големите затруднения, които изпитал при упражняване на трудовата си функция, предвид естеството на работата му като [заличен текст]. Обосновано според настоящата съдебна инстанция съдът е приел, че жалбоподателят, в чиято тежест е да установи нормативно предвидените изисквания за спиране предварителното изпълнение на наложената мярка, не е доказал значителна или трудно поправима вреда, която би понесъл като пряка последица от допуснатото предварително изпълнение на ЗППАМ. Соченото обстоятелство за наличие на трудово правоотношение на жалбоподателя, чието изпълнение бива значително затруднено от ПАМ правилно не е кредитирано като надлежно доказващо причиняването на значителни или труднопоправими вреди. От представения трудов договор като местоработата на жалбоподателя се установява гр. София, [улица], което обстоятелство оборва твърденията му за изпълнение на функции, свързани с посещения на различни адреси. Недоказана е останала и самата валидност на трудовото правоотношение като такова, надлежно регистрирано в Регистъра на заетостта в НАП, съобразно изискванията на чл.62, ал.3 КТ. Само по себе си обстоятелството, че жалбоподателят е родител на новородено дете също не би могло да обоснове причиняването на значителни или труднопоправими вреди от изпълнението на наложената мярка, доколкото семейството живее в гр. София и разполага с възможности за придвижване с различни видове обществен транспорт. Действително от представени пред първоинстанционния съд след постановяване на оспореното определение писмени доказателства – заповеди за командироване, се установява, че след постановяване на Заповедта на прилагане на ПАМ жалбоподателят е бил командирован трикратно за по един ден в рамките на месец юни 2026г. извън територията на гр. София, но по делото липсват данни за това командироването да е било възпрепятствано и задълженията по него да не са били изпълнени от страна на жалбоподателя, което да е довело до неблагоприятни за него последици, чиято значителност или трудна поправимост съдът да е нужно да обсъжда. В крайна сметка не се доказват настъпили или предстоящи преки значителни или трудно поправими вреди за частния жалбоподател, произтичащи от невъзможност или изключително затруднена възможност за изпълнение на служебните си функции или родителските си задължения. Изложените твърдения в тази насока не са достатъчно конкретни и не са подкрепени с надлежни доказателства. Като е съобразил тези обстоятелства първоинстанционният съд надлежно е обосновал неоснователността на искането за спиране предварителното изпълнение на ПАМ поради недоказването на значителния или трудно поправим характер на сочените от адресата на акта вреди. Предвид изложеното, обжалваното определение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила, а претендираните от ответната тсрана разноски присъдени в тежест на жалбоподателя. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение