Определение № 4165 от 20.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4526/2023 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 1 във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК, като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 8947/18.07.2023 година, подадена по ССЕВ на 17.07.2023 година от Б. Т. Ж. и П. К. Ж., против определение № 772/08.06.2023 година на Окръжен съд Стара Загора, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 168/2023 година. С обжалваното съставът на Пазарджик е оставил без уважение искането на Б. Т. Ж. и П. К. Ж. за изменение на въззивно решение № 145/21.04.2023 година на Окръжен съд Стара Загора, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 168/2023 година, в частта му за разноските като им бъдат присъдени такива за производството по чл. 250 от ГПК. В подадената от Б. Т. Ж. и П. К. Ж. частна жалба се твърди, че определението е неправилно като постановено при нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от тях молба за изменение на решение № 145/21.04.2023 година на Окръжен съд Стара Загора, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 168/2023 година в частта му за разноските, на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, да бъде уважена. Ответникът по частната жалба „Арсенал“ АД гр. Казанлък е подал отговор с вх. № 11 153/15.09.2023 година, с който е изразил становище, че молбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение. Б. Т. Ж. и П. К. Ж. са били уведомени за обжалваното определение на 10.07.2023 година, а подадената от тях частна жалба срещу същото е с вх. № 8947/18.07.2023 година, като е подадена по ССЕВ на 17.07.2023 година. Предвид на това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, частната жалба е подадена определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това е допустима и следва да бъде разгледана по същество по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, съгласно указанията по т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 година, постановено по тълк. д. № 6/2012 година на ОСГТК на ВКС. Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения: С решение № 572/29.11.2022 година на Районен съд Казанлък, четвърти граждански състав, постановено по гр. д. № 1496/2021 година е оставено без уважение искането на Б. Т. Ж. и П. К. Ж. за допълване на постановеното по същото дело решение № 412/29.08.2022 година. Съдът е посочил, че намира, искането за допълване на решението в частта за законната лихва чрез осъждане на „Арсенал“ АД гр. Казанлък да заплати на Б. Т. Ж. и на П. К. Ж. законна лихва върху изплатените им застрахователни обезщетения, от датата на увреждането-16.03.2018 година до датата на извършеното плащан-18.06.2021 година за неоснователно. Обезщетенията, които се претендирали от дружеството били по чл. 200, ал. 1 от КТ, а изплатеното от застрахователя на Б. Т. Ж. и П. К. Ж. като наследници на работника К. П. Ж. застрахователно обезщетение било на основание чл. 394, във връзка с чл. 459, във връзка с чл. 411 от КЗ и във връзка с чл. 9, ал. 1 от Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“. Отговорността на застрахователя по групова застраховка „Трудова злополука“ покривала поетото със застрахователния договор задължение да заплати определения размер на застрахователната сума при настъпване на риска. Предмет на застрахователния договор бил животът и телесната цялост на работника или служителя, а предмет на иска по чл. 200, ал. 1 от КТ били претърпените от работника вреди. Затова двете обезщетения имали един и същ общ правопораждащ факт, но били на различно основание. Затова отговорността на застрахователя не била тъждествена и не покривала отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ. Изплащането на застрахователното обезщетение задължавала съда да приложи нормата на чл. 200, ал. 4 от КТ при доказаност на елементите от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 от КТ като определели размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, причинила смърт на работника поотделно на всеки от Б. Т. Ж. и П. К. Ж. като негови наследници, от което да приспадне платеното от застрахователя по застрахователното правоотношение обезщетение. „Арсенал“ АД гр. Казанлък като работодател не дължал законна лихва върху размера на изплатеното застрахователно обезщетение (58 067.52 лева на Б. Т. Ж. и 58 067.52 лева на П. К. Ж.) от датата на увреждането до датата на изплащане, поради което искането на ищците Б. Ж. и П. К. Ж. за допълване на решението следвало да бъде оставено без уважение. Горепосоченото решение е било обжалвано от Б. Т. Ж. и П. К. Ж. като с решение № 145/21.04.2023 година на Окръжен съд Стара Загора, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 168/2023 година същото е било отменено и е било постановено друго, с което е допълнено решение № 412/29.08.2022 година на Районен съд Казанлък, четвърти граждански състав, постановено по гр. д. № 1496/2021 година като лихвите за забава върху присъдените в полза на Б. Т. Ж. и П. К. Ж. суми за обезщетения за неимуществени вреди са определени, както следва: върху дължимото на Б. Т. Ж. обезщетение от 61 932.48 лева, считано от 16.03.2018 година до окончателното плащане, както и лихва за забава върху сумата от 58 067.52 лева, считано от 16.03.2018 година до 17.06.2021 година; върху дължимото на П. К. Ж. обезщетение от 41 932.48 лв., считано от 16.03.2018 година до окончателното плащане, както и лихва за забава върху сумата от 58 067.52 лева считано от 16.03.2018 година до 17.06.2021 година. Въззивният съд е посочил, че разпоредбата на чл. 200, ал. 4 от КТ предвиждала, че дължимото за вредите от трудовата злополука обезщетение се намалявало с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите. В конкретният случай по делото било безспорно, че на 18.06.2021 година след предявяване на исковете на Б. Т. Ж. и П. К. Ж. били изплатени застрахователни обезщетения от по 58 067.52 лева, които били взети предвид от първоинстанционния съд при частичното уважаване на предявените от тях искове. За заплащането на обезщетението за вреди от трудова злополука работодателят изпадал в забава, считано от датата на увреждането-в случая от смъртта на К. Ж. П.. Доколкото застрахователните обезщетения били платени след предявяване на исковете, а с тях били погасени частично главниците на дължимите обезщетения, то следвало, че и върху тези части от спорните към момента на подаване на исковата молба в съда вземания се дължала лихва за забава за периода от началния момент на забавата до деня, предхождащ деня, в който е извършено частичното плащане. Същевременно въззивният съд е посочил, че искането на Б. Т. Ж. и П. К. Ж. за присъждане на разноски е неоснователно, т. к. производството по чл. 250 от ГПК било продължение на съдопроизводството по конкретното дело поради процесуалния пропуск на съда да се произнесе по цялото искане на страната, с което е бил сезиран. От своя страна отговорността за разноски почивала на отговорността за вреди от неоснователно предизвикан правен спор. В случая поводът за развитието на въззивното производство в тази му част не можело да се обоснове посредством такава отговорност на другата страна и поради това не можело самостоятелно да породи задължението й да заплаща разноски на страната, по чиято молба е било допълнено първоинстанционното решение, без значение дали това било сторено от първоинстанционния или от въззивния съд по реда на обжалването. С молба вх. № 6261/17.05.2023 година Б. Т. Ж. и П. К. Ж. са поискали решение № 145/21.04.2023 година на Окръжен съд Стара Загора, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 168/2023 година да бъде изменено по реда на чл. 248 от ГПК, като им бъде присъдена сумата от по 2553.17 лева на всеки един от тя, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение, с включен в тези суми ДДС. С определение № 772/08.06.2023 година на Окръжен съд Стара Загора, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 168/2023 година въззивният съд е оставил искането без уважение, като е отбелязал, че както вече бил посочил в мотивите на решението си намирал, че отговорността за разноски почивала на отговорността за вреди от неоснователно предизвикан правен спор. Доколкото поводът за развитието на въззивното производство в тази му част не можел да се обоснове посредством такава отговорност на другата страна, т. к. бил налице процесуален пропуск на съда да се произнесе по цялото искане на страната, с което е бил сезиран. Ето защо въззивният съд считал, че не можело да възникне задължение на едната страна да заплаща разноски страната, по чиято молба било допълнено първоинстанционното решение, без значение дали това било сторено от първоинстанционния или от въззивния съд по реда на обжалването. Обстоятелството, че в разпоредбата на чл. 250, ал. 3 от ГПК било предвидено решението по молбата за допълване на решението да подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване самото решение, обуславяло провеждането на въззивно производство за разглеждане на жалбата. Това обаче не променяло правната същност на отговорността за разноските като такава за процесуален деликт. Разноски щели дължат в случаите, когато повод за образуването на това въззивно производство представлявала неоснователното от процесуална гледна точка поведение на някоя от страните и другата страна била направила разноски. В конкретния случай в исковото производство Б. Т. Ж. и П. К. Ж. са претендирали разноски за осъществената от техния процесуален представител защита в производството, която е била такава по чл. 38, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение, като то се определя от съда, който осъжда другата страна да го заплати. В случаите, когато е уважено искане на страна за допълване на постановеното по делото решение по реда на чл. 250 от ГПК съдът следва да се произнесе и по отговорността на страните за направените във връзка с това искане в основното производство разноски, като разпредели същите съобразно правилата на чл. 78, ал. 12 и ал. 3 от ГПК, а в случаите когато разноските са извършвани общо и е невъзможно отнасянето им към конкретните искания, да извърши преразпределение на отговорността за всички направени по делото разноски, с оглед окончателния извод на спора, като се вземе предвид и този по допълнителното решение. В този случай не се касае до отговорност за разноски извършени в допълнителното производство, а за такива извършени в основното. Въпросът за отговорност за разноски в допълнителното производство ще се постави само ако в това производство са били извършени разноски, различни от тези в основното производство. В този случай съдът има възможността да преценява дали тези разноски са били необходими и обосновани с оглед на предмета на производството по чл. 250 от ГПК и връзката му, с останалите искания по основното производство, извършените в допълнителното производство процесуални действия, както и с поведението на другата страна. Съдът обаче не може да откаже да обсъжда и присъжда разноски за искането, предмет на производството по чл. 250 от ГПК, когато те са направени в основното производство, с аргумента, че за последното не се дължат такива, тъй като насрещната страна не била дала повод за него. При спазване на правилото на чл. 38, ал. 2, във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА на процесуалния представител на Б. Т. Ж. и П. К. Ж. ще се дължи възнаграждение за всички уважени искове по делото. Ако такива разноски действително бяха извършени в основното производство то съдът следваше да разпредели отговорността за тях с оглед на уважената и отхвърлената част от исковете, като при това задължително вземе предвид и изхода от производството по чл. 250 от ГПК. Това правило намира приложение и при определяне на отговорността за разноски по чл. 38, ал. 2 от ЗА, тъй като за тях се прилагат общите правила като разликата е само, че тези разноски не се заплащат предварително, а се определят впоследствие с оглед изхода на спора. Затова „Арсенал“ АД гр. Казанлък ще дължи разноски по чл. 38, ал. 2 от ЗА до размера на всички уважени претенции на Б. Т. Ж. и П. К. Ж., включително и за тези за лихви, когато последните макар и да не са изрично посочени са определяеми. В конкретния случая „Арсенал“ АД гр. Казанлък дължи на всеки от Б. Т. Ж. и П. К. Ж. законна лихва върху сумата от 58 067.52 лева, считано от 16.03.2018 година до 17.06.2021 година. Изчислена с електронен калкулатор размерът на дължимата се на всеки един от двамата законна лихва е в размер на по 19 196.08 лева, върху който размер следва да се определи и възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ЗА за тези искове. Доколкото предшестващите възнаграждения по чл. 38 от ЗА са определяни по реда на Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, без страните да направят възражения за това, то и посоченото задължение трябва да се определи по реда на тази Наредба-чл. 7, ал. 2, т. 3 от същата. Определено по този начин дължимото се възнаграждение по чл. 38, ал. 2, във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 3 от ГПК за тези искове е в размер на по 2127.64 лева без ДДС и по 2553.17 с включен ДДС. За последните суми искането на Б. Т. Ж. и П. К. Ж. да изменение на постановеното решение № 145/21.04.2023 година на Окръжен съд Стара Загора, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 168/2023 година е основателно и следва да бъде уважено, като сумите бъдат присъдени на процесуалния представител на Б. Т. Ж. и П. К. Ж., в какъвто смисъл е изричната разпоредба на чл. 38, ал. 2 от ЗА. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение