Определение № 3175 от 12.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1654/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от А. Т. Б., чрез адв. М. А., срещу въззивно решение № 199 от 27.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 290/2025 г. по описа на Апелативен съд – Б., в частта, имаща характер на определение, с която е оставен без разглеждане предявеният от А. Т. Б. против П. Х. И. насрещен иск с правно основание чл. 307 ТЗ и е прекратено производството по него. С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението в обжалваната част. Искането е за неговата отмяна. Ответникът по жалба П. Х. И. в подаден писмен отговор чрез адв.Г. Х. взема становище за неоснователност на същата и претендира разноски. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против решение в частта, имаща характер на определение, подлежащо на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията за това са следните: В частта от обжалваното решение въззивният съд е обсъдил предявеният насрещен иск с правно основание чл. 307 ТЗ, съединен при условие на евентуалност с основния, а именно в случай, че искът с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД бъде уважен. Изложил е съображения, че разпоредбата на чл. 307 ТЗ няма аналог в ЗЗД, като същата е част от Търговския закон, който урежда отношенията между търговци или търговец и физическо лице, когато сделката е извършена по занятие за търговеца или лицето е потребител; че в конкретния случай горните условия не са налице, нито пък Търговски закон се прилага субсидиарно на ЗЗД, доколкото се отнася към ЗЗД като специален към общ. Тъй като нито една от страните не е обосновала качество на търговец, нито характеристика на договора като търговски, апелативният състав е приел, че разпоредбата на чл. 307 ТЗ не е приложима в отношенията между страните. Обосновал е решаващ извод, че заведеният насрещен иск при условия на евентуалност е недопустим в конкретния случай, поради липса на процесуална легитимация на страните по него и недопустимо е приет за разглеждане пред първата инстанция. При тези решаващи мотиви е приел, че самият иск следва да бъде оставен без разглеждане, а производството по него подлежи на прекратяване. Обжалваното решение в частта, имаща характер на определение, е правилно. Съображенията за това са следните: По въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 307 ТЗ в отношенията между нетърговци трайно в съдебната практика и правна теория се приема, че доколкото институтът на стопанската непоносимост е уреден само в търговското право, то същият не намира приложение към отношения, които не произтичат от търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ /пр. решение № 60 от 1.07.2009 г. по т. д. № 564/2008 г. на I т.о. на ВКС/. В настоящия случай приетото от въззивния съд за неприложимост на разпоредбата на чл. 307 ТЗ поради липсата на търговско качество на страните и на процесния договор, е в съответствие с изложените разяснения и практиката на ВКС. Видно от данните по делото, производството е образувано по правен спор между физически лица, които не са търговци и нямат качеството на потребител. Процесният договор също е гражданскоправна сделка и няма търговски характер, поради което не се касае за отношения, които произтичат от търговска сделка. При тези съображения, настоящият състав намира, че решаващите изводи на въззивния състав относно недопустимост на евентуално предявения насрещен иск по чл. 307 ТЗ са правилни и законосъобразни, поради което обжалваното решение в частта, имаща характер на определение следва да бъде потвърдено. Предвид изхода жалбоподателят следва да заплати на ответната по жалбата страна сторените и надлежно установени в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер 850 евро. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.,