Определение № 691 от 16.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2358/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 3077/18.04.2023 г. на адв. П. К., процесуален представител на Т. В. И., срещу определение № 121/24.03.2023 г. по възз. т. д. № 642/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските за определеното адвокатско възнаграждение, като се присъди още и сумата от 2 090 лв. В частната жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно и се моли за неговата отмяна. Ответното дружество по жалбата „Застрахователно Акционерно Дружество Далл Бог: Живот и Здраве“ АД, [населено място], чрез юрк. И. С., в писмен отговор е изложил доводи за нейната неоснователност. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната жалба за допустима, но разгледана по същество – за неоснователна, предвид следното: Адвокат П. К. е процесуален представител на ищцата Т. В. И., като по сключения договор за правна помощ и съдействие от 28.07.2020 г., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, е уговорено безплатно процесуално представителство на страната. Във въззивното производство, по подадена въззивна жалба от ответника по делото „Застрахователно Акционерно Дружество Далл Бог: Живот и Здраве“ АД, съдът частично е потвърдил и частично е отменил първостепенния съдебен акт, като съобразно крайния изход на делото е определил дължимото на адв. К. за въззивната инстанция адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на сумата 1 816 лв. с ДДС. Подадената от жалбоподателката молба за изменение на решението в тази му част, като й се присъди адвокатско възнаграждение до размера на сумата от 3 906 лв., е оставена без уважение. Апелативният съд е посочил, че при определяне размера на възнаграждението е взел предвид обжалваемия материален интерес във въззивното производство, като съобразява разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ в приложимата й редакция (ДВ бр. 68/31.07.2020 г.), съгласно датата на сключване на представения във въззивното производство договор за правна помощ и съдействие, а не последвалото изменение на Наредбата с ДВ бр.88/04.11.2022 г. Настъпилите в хода на въззивното производство промени в Наредбата са неприложими. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. Неоснователно е оплакването на жалбоподателката, че меродавен момент за приложение на чл. 7, ал. 2 от Наредба №1/2004 г. в изменената му редакция (ДВ, бр. 88/04.11.2022 г.) е датата на извършване на услугата, а не датата на сключване на договора. С последния са уговорени съществените условия по сделката, вкл. цената на адвокатската услуга. При предоставяне безплатно на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете, като се дължи от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК, срещу която може да се снабди с изпълнителен лист. Действието на договора за предоставяне на адвокатска услуга е от момента на сключването му, независимо дали е уговорено заплащане на адвокатски хонорар от представляваното лице, или не. Към същия момент, и при посочените релевантни обстоятелства, съдът се произнася и в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК. И в двата случая – при уговорено с доверителя възнаграждение и при договорено безплатно процесуално представителство, размера на адвокатското възнаграждение за съответния вид работа се определя към момента на сключване на договора между довереник и доверител. Различно третиране на адвокатите в обсъжданите хипотези, би ги поставило в неравностойно положение, а и създава предпоставки за шиканиране с уредбата по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. с цел постигането на по-високи възнаграждения в случаите на уговорено безплатно процесуално представителство. Разпоредбите на чл. 7 - 9 от Наредба № 1/2004 г. имат материалноправен характер, за които обратно действие не е предвидено (вж. – опр. № 230/24.06.2020 г. по ч. т. д. № 660/2020 г., II т. о.; опр. № 625/03.08.2023 г. по т. д. № 1119/2023 г., I т. о., опр. № 3039/17.10.2023 г. по гр. д. № 914/2023 г., IV г. о.; опр. № 50032/20.03.2023 г. по гр. д. № 1705/2022 г., I г. о., опр. по ч.гр.д. № 4121/2022 г., ІІІ г.о. и др.). Ето защо в случая, размера на адвокатското възнаграждение за въззивното производство е следвало да се съобрази с действалата редакция на Наредбата към момента на сключване на договора за правна помощ и съдействие, т.е. - преди изменението с ДВ, бр. 88/04.11.2022 г., както е приел и апелативният съд. Предвид изложеното, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Искането на ответника по частната жалба за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, направени в настоящото частно производство, е неоснователна. Не се дължат разноски по чл. 78 ГПК в производство по спор относно определяне дължимостта и размера на разноските по делото. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение