Решение № 1426 от 10.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11471/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на „Бул констръкшън” ЕООД, ЕИК: 204884018, чрез пълномощник адв. Петров, срещу Решение № 23890 от 10.07.2025 г., постановено по адм. дело № 5450/2024 г. по описа на Административeн съд – София-град /АССГ/, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № Р-22221022002548-091-001/29.11.2023 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция /ТД/ на Национална агенция за приходите /НАП/, в частта, потвърдена с Решение № 476 от 09.04.2024 г. на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /ОДОП/ - гр. София при Централно управление /ЦУ/ на НАП. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излага аргументи, че фактурите, издадени от „Б. 07” ЕООД са заплатени по банков път, а самото плащане би било лишено от икономическа логика, ако услугите не са реално извършени. По отношение на доставките към LEOFELD ENTERPRISES LIMITED посочва, че дружеството е поело задължение в продължение на три години след инсталирането на поточната линия да извършва техническа поддръжка на линията, като подобни дейности са свързани с бъдещи разходи на дружеството. Оспорва извършеното увеличение на финансовия резултат по ЗКПО за 2020 г. с разход за наем на недвижим имот в Княжество Монако с доводи за извършени строителни и монтажни работи на обект там. По отношение консултантска услуга от S.A.R.L. BP GLOBAL CONSULTING посочва, че е представен договор, кореспонденция между страните и самия доклад, както и процесната фактура. По подробни съображения, изложени в касационната жалба, се иска отмяна на съдебния акт. Ответникът – Директор на Дирекция „ОДОП" – София при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрк. Василева, в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна и иска оставяне на решението в сила. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размера 8 007 лева (4 094 евро) за касационната инстанция съгласно представения списък по чл. 80 от ГПК. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и предявените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е процесуално допустима. Разгледана по същество се явява неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред Административен съд – София-град е била законосъобразността на РА Р-22221022002548-091-001/29.11.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП, в частта, потвърдена с Решение № 476 от 09.04.2024 г. на Директора на Дирекция „ОДОП” – гр. София при ЦУ на НАП, с който на „Бул констръкшън” ЕООД е отказано право на данъчен кредит в размер на 2 699,67 лева и са начислени съответните лихви и допълнително са установени задължения по ЗКПО за 2019 г. и 2020 г. в размер общо на 66 413,06 лева със съответните лихви. Съдът е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в установената по чл. 120 от ДОПК форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Описал е установената, релевантна за спора, фактическа обстановка във връзка с ревизията – събраните доказателства в хода на ревизията, начина на определяне на данъчната основа за процесния данъчен период, съответно размера на установените задължения, след което е пристъпил към изграждане на своите изводи за материалната законосъобразност на акта. Според състава на АССГ по издадените от „Б. 07” ЕООД фактури не са налице реални доставки на услуги по смисъла на чл. 9 от ЗДДС, като правилно е бил отказан данъчен кредит по тях. Стигнал е до извод, че по фактура № 10…011/ 03.11.2020 г. с ДО 8333.33 лв. и начислен ДДС 1667.67 лв., издадена от „АКВА МИП“ ЕООД, от РЛ е упражнено право на данъчен кредит в два данъчни периода: през данъчен период м. 11.2020 г. и данъчен период м. 02.2021 г., с оглед на което не е налице право на данъчен кредит при повторното включване на фактурата през данъчен период м.02.2021 г. Съдебният състав е счел, че РЛ в качеството му на подизпълнител съгласно договор от 10.10.2018 г. и приложения към него № 1 и № 2 по инсталация на поточни линии за моркови с възложител Leofeld Enterprises Limited през данъчен период м. 02.2019 г. е извършило доставки на услуги, като общата стойност на извършените услуги е 550 174.98 лв. За извършените услуги са издадени фактура № 7 и № 8 от дата 15.02.2019 г., за което от кипърския търговец е извършено плащане на 28.02.2019 г. В счетоводния баланс за 2019 г. е призната като приход само част от получената сума в размер на 110 174,98 лв., а останалите парични средства в размер на 440 000,00 лв. са отнесени като крайно кредитно салдо по счетоводна сметка 750 „Приходи за бъдещи периоди“. Съдът е счел, че доколкото се касае за текущ приход на дружеството правилно е извършено преобразуване на декларирания от дружеството счетоводен финансов резултат, като на основание чл. 78 от ЗКПО в увеличение е отнесен неотчетения приход в размер на 440 000,00 лв. Първостепенният съд е приел, че  за текущо осчетоводените като разход за външна услуга „наем на апартамент в Монако Mlle Arnaud Marie-Pierre“ в размер на 10561,48 лв. не е налице документална обоснованост по смисъла на данъчното законодателство и на основание чл. 26, т.1 и т. 2 от ЗКПО правилно финансовият резултат за 2020 г. е увеличен. По отношение отчетените разходи в размер на 318 409,12 лв. за получени услуги от S. A. R. L. BP GLOBAL CONSULTING, Франция, е било установено, че според системата VIES френското дружество - изпълнител на услуги в полза на „БУЛ КОНСТРЪКШЪН“ ЕООД, не декларира продажби към българския контрагент. При справка за съпоставка между декларираните данни от двете страни по сделката е налице отрицателна разлика в размер на 541 759.00 евро - т. е. френският доставчик не декларира нито една продажба на българското юридическо лице. Според съдебния състав във връзка с гореизложеното правилно е прието, че неоснователно и документално необосновано жалбоподателят е отчел в намаление на финансовия резултат за 2020 г. сумата от 318 409.12 лв. С тези мотиви АССГ е отхвърлил жалбата срещу РА. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, т.е. тази проверка не е ограничена до посочените в касационните жалби касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3, предложение първо АПК. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Административен съд – София-град като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. По материалната законосъобразност и обосноваността на съдебния акт, които следва да се разгледат заедно, касационната инстанция констатира следното. По ЗДДС. Липсват оплаквания в касационната жалба досежно отказано право на данъчен кредит в размер на 1 667,67 лева за данъчен период м.02.2021 г. При извършена проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящият касационен състав преценява решението в тази част за правилно. Безспорно разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, отговарящ на нормативните изисквания за реквизити, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС. Предвид аргументите в касационната жалба, следва да се посочи, че необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС, който в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на осъществена доставка било то на стока или на услуга. Това негово разбиране е застъпено и в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка". В практиката на СЕС е трайно възприето разбирането, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим, единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци - решение от 13 декември 1989 г., G. H. C-342/87, решение от 19 септември 2000 г. Schmeink & Cofreth AG & Co. KG срещу F. B. и M. S. срещу F. E. C - 454/98, решение по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, т. 44 от решение по съединени дела № С-80/11 и С-142/11. Материално правните предпоставки за възникването на правото на приспадане са формулирани нееднократно в съдебната практика на ВАС, а и тази на СЕС. Както е посочено и в т.25 от Решение от 13 февруари 2014г. по дело С-18/13 на СЕС /а и в редица други/ „Освен това от текста на член 168, буква а) от Директива 2006/112 следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна, заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице по смисъла на тази директива, и от друга страна, стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, а нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице (вж. Решение по дело Боник, посочено по-горе, точка 29 и цитираната съдебна практика). Следователно, ако тези условия са изпълнени, приспадането по принцип не може да бъде отказано.“. Или вярно първоинстанционният съд е определил материалноправните предпоставки за възникване и упражняване на правото на данъчен кредит по чл. 68 и чл. 69 ЗДДС. Законосъобразно е изследвал фактите, релевантни за настъпване на данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС, като тази преценка е сторена при обсъждане поотделно, а и в съвкупност на целия събран по делото доказателствен материал. На следващо място наред с очертаните по-горе материално правни предпоставки, законът въвежда и формални такива, които са дефинирани нееднократно в съдебната практика, вкл. и тази на СЕС. Както е посочено например в Решение от 15 Септември 2016г. по дело С-516/14 на СЕС /т. 41 и сл./ „Колкото до формалните предпоставки за упражняване на това право, от член 178, буква а) от Директива 2006/112 следва, че упражняването му зависи от притежаването на фактура, съставена в съответствие с член 226 от тази директива (вж. в този смисъл решения от 1 март 2012 г., Kopalnia Odkrywkowa Polski Trawertyn P. Granatowicz, M. Wąsiewicz, C‑280/10, EU:C:2012:107, т. 41 и от 22 октомври 2015 г., PPUH Stehcemp, C‑277/14, EU:C:2015:719, т. 29). Разбира се в същото това решение се подчертава и, че принципът на неутралитет на ДДС налага да се допусне приспадането дори и при неизпълнението на някои от формалните изисквания, стига да са изпълнение материалноправните предпоставки, но когато данъчната администрация безспорно разполага с цялата необходима й информация за да установи последните, при което е прието, че „Данъчната администрация не може да откаже правото на приспадане на ДДС просто със съображението, че дадена фактура не отговаря на изискванията по член 226, точки 6 и 7 от Директива 2006/112, ако тя разполага с всички данни, за да провери дали материалноправните предпоставки, свързани с това право, са изпълнени“ и „не може да сведе проверката единствено до самата фактура. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчнозадълженото лице. Тази констатация се потвърждава от член 219 от Директива 2006/112, съгласно който всеки документ или съобщение, което изменя и се отнася специално и недвусмислено за първоначалната фактура, се третира като фактура.“, но също така постановява и че при положение, че именно „данъчнозадълженото лице, което иска приспадането на ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това (вж. в този смисъл решение от 18 юли 2013 г., Евита‑К, C‑78/12, EU:C:2013:486, т. 37). Следователно данъчните органи могат да изискат от самото данъчнозадължено лице доказателствата, които считат за необходими, за да преценят дали следва да се допусне исканото приспадане (вж. в този смисъл решение от 27 септември 2007 г., Twoh International, C‑184/05, EU:C:2007:550, т. 35).“ /т.42 и сл./. В тази връзка относимо за разрешаването на правния спор е разрешението дадено и с Решение от 8 май 2013г. по дело С-271/12 на СЕС, съобразно което, общностното право допуска „национална правна уредба като разглежданата в главното производство, по силата на която правото на приспадане на данък върху добавената стойност може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки“. Или в обобщение установяването на всички посочени кумулативни предпоставки /формални и материално правни/ е изцяло в доказателствена тежест на лицето, което претендира правото, съобразно общите правила на чл.154 ал.1 от ГПК, а и практиката на ВАС и на СЕС. Както правилно е приел и съставът на АССГ недоказано остава извършването на услуга по фактури с предмет „услуга с багер, транспорт на фракция”, издадени от „Б. 07” ЕООД, т.е. доставка по смисъла на легалното определение на това понятие, дадено с чл. 9 от ЗДДС, и настъпило данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС. Липсват съставени съпътстващи документи към спорните фактури (вкл. например но не само договори, поръчки, приемо-предавателни протоколи), което е пречка вкл. и за определяне обема и конкретиката на самите транспортни услуги в случая, което всякога вкл. и по съображения на СЕС е пречка за установяване на материално правните предпоставки за възникването на правото на данъчен кредит (виж цитираната по-горе практика). Наличието на извършеното плащане по тях, не съставлява категорично доказателство, че услугите са извършени, както неправилно поддържа касатора. При установените по делото факти, законосъобразно съдът е приел, че не са изпълнени условията за признаване на правото на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури. По ЗКПО. От изложените в частта по ЗДДС съображения се налага изводът, че в случая дружеството е отчело разход по фактура, която не отразява вярно стопанска операция, което означава, че не е изпълнено изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗКПО. Предвид изложеното правилно първоинстанционният съд е приел, че на основание чл. 26, т. 2 във вр. с чл. 10 от ЗКПО, този разход не е признат за данъчни цели. Както се посочи по-горе РЛ в качеството му на подизпълнител съгласно договор от 10.10.2018 г. и приложения към него № 1 и № 2 по инсталация на поточни линии за моркови с възложител Leofeld Enterprises Limited през данъчен период м. 02.2019 г. е извършило доставки на услуги, като общата стойност на извършените услуги е 550 174.98 лева. За извършените услуги са издадени фактура № 7 и № 8 от дата 15.02.2019 г., за което от кипърския търговец е извършено плащане на 28.02.2019 г. В счетоводния баланс за 2019 г. е призната като приход само част от получената сума в размер на 110 174,98 лв., а останалите парични средства в размер на 440 000 лева са отнесени като крайно кредитно салдо по счетоводна сметка 750 „Приходи за бъдещи периоди“. Независимо от договорените условия между страните за данъчни цели получените от дружеството приходи е следвало да се отразят в годината на тяхното получаване, при положение че това е насрещната престация във връзка с изпълнението на сключения договор, което е факт през този именно отчетен период. Увеличението на финансовия резултат за 2019 г. със сумата от 440 000 лева е законосъобразно, както и следващото се в тази връзка намаление на неправомерно отчетени приходи в размер на 110 000 лева през 2020 г. Липсват доказателства за необходимостта от наемане на апартамент в Монако, още повече за използването на същия за дейността на дружеството. Не са представени убедителни доказателства, от които да се установи предназначението на имота, съответно използване на имота за дейността на дружеството. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че за текущо осчетоводените като разход за външна услуга „наем на апартамент в Монако Mlle Arnaud Marie-Pierre“ в размер на 10561,48 лева не може да се приеме за доказано, че са свързани с икономическата дейност на ревизирани субект по смисъла на данъчното законодателство и на основание чл. 26, т.1 от ЗКПО правилно финансовият резултат за 2020 г. е увеличен. По отношение отчетените разходи в размер на 318 409,12 лева за получени услуги от S. A. R. L. BP GLOBAL CONSULTING, Франция, е било установено, че според системата VIES френското дружество - изпълнител на услуги в полза на „БУЛ КОНСТРЪКШЪН“ ЕООД, не декларира продажби към българския контрагент. Освен това не са налице данни за осъществяване на дейност от страна на РЛ на обекти в Испания, както и необходимостта от възлагането на консултантски услуги в тази връзка. Изготвеният доклад е представен едва в хода на съдебното производство, като не е подкрепен от други убедителни доказателства. Във връзка с гореизложеното правилно е прието, че документално необосновано жалбоподателят е отчел в намаление на финансовия резултат за 2020 г. сумата от 318 409,12 лева, поради което и правилно е приложено правилото на основание чл. 26, т. 2 във вр. с чл. 10 от ЗКПО. От изложеното следва да се приеме, че не са налице посочените от касатора касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. При този изход на спора и заявена претенция за това от ответника по касация на НАП (виж § 1, т. 6 от ДР на АПК) се следва присъждане на поисканите разноски за касационната инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер на 4 094 евро (8 007 лева). По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение,