Определение № 205 от 09.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11938/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 128 ал. 2 от АПК. Образувано е по частна жалба на Б. И. Т. и С. Ж. Т. и двамата от гр. София, чрез процесуалния им представител адв. Янев, против определение № 1493 от 01.11.2024г., постановено по адм. д. № 338/2024г. по описа на Административен съд - гр. Смолян, с което е оставена без разглеждане исковата им молба вх. № 2473 от 04.10.2024г. с искане за признаване за установено по отношение на община Чепеларе, че заповед № 220 от 18.09.1996г. на кмета на община Чепеларе не е влезнала в законна сила и с което определение е прекратено производството по делото. С определението жалбоподателите са осъдени да заплатят разноските по делото, като се обжалва определението и в тази му част. С частната жалба се твърди неправилност на оспореното определение като постановено в противоречие със закона – отменително основание по чл. 209 т. 3 АПК. Посочват, че е неправилен извода на съда, че обстоятелството дали заповедта на кмета на община Чепеларе е влезнала в сила или не е факт, а не правоотношение, както и че е отрицателен факт, който не подлежи на установяване по реда на чл. 128 ал. 2 АПК. Напротив навеждат съображения, че са завели иск с искане да бъде установено, че държавата не е собственик на имот идентификатор № 80371.241.3297 по КК на гр. Чепеларе, по който иск е образувано гражданско дело № 104/2022г. по описа на Районен съд /РС/ - гр. Чепеларе, като твърдят, че това дело е спряно именно до разрешаване на въпроса за това дали заповед № 220 от 18.09.1996г. е влезнала в сила или не. В тази връзка посочват, че в това гражданско производство гражданският съд не може да се произнася по законосъобразността или не на административен акт. Посочва и че е неправилен извода на съда за недопустимост на оспорването, поради това, че за единият ищец Б. Т. е възникнала възможност да обжалва заповедта от 1996г., тъй като е бил уведомен за нея, без да отчете, че съпругата му С. Т. не е могла и не е участвала в административното производство. Иска определението да бъде отменено, включително в частта на присъдените разноски като прекомерни, като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът кметът на Община Чепеларе, в писмено становище чрез процесуалния си представител адв. Стамболова, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Претендира присъждане на разноски. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежни страни, адресати на оспореното определение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима в частта, с която се оспорва определението в частта, с която е оставена без разглеждане исковата молба на Б. и С. Т.. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното определение съставът на АС – гр. Смолян е приел, че предявеният иск, с правно основание чл. 128, ал. 2 АПК с искане да бъде установено по отношение на община Чепеларе, че заповед № 220 от 18.09.1996г. не е влезнала в сила е недопустим, тъй като не са налице предпоставките по посочената разпоредба, а именно наличието на спор за съществуването или не на административно право или правоотношение и липса на друг ред на защита. Съдът е направил извод, че фактът дали един административен акт е влезнал в сила или не, не съставлява административно право или правоотношение, защитимо по реда на чл. 128 ал. 2 АПК, а се касае за факт, който не може да бъде установен по реда на исковата защита по чл. 128 ал. 2 АПК. Посочил е, че твърдението, че заповедта от 1996г. не е влезнала в сила, тъй като не е била съобщена на трети лица, различни от ищците, следва да се установи в производството, в което те ще се ползват от тази заповед, но не и по реда, по който е образувано това производство. Посочил е и че твърдението, че заповедта не е влезнала в сила, е отрицателен факт, който не подлежи на отделно установяване по реда на чл. 128 ал. 2 АПК. Приел е и че по отношение на ищците липсва правен интерес от търсената защита по реда на чл. 128 ал. 2 АПК, тъй като те не твърдят, че заповедта не е съобщена на тях, а на трети лица, поради и което е приел, че искът им е безпредметен, като е посочил, че за ищецът Б. Т. е съществувала възможност да оспори заповедта, тъй като е бил уведомен за нея, като се е ползвал и от предвижданията на същата, като е подавал искане за издаване на виза, въз основа на одобрения с нея регулационен план. По тези съображения е достигнал до извод за недопустимост на иска, поради липсата на предпоставките по чл. 128 ал. 2 АПК, както и поради липса от правен интерес. Определение е правилно. Правилен е изводът на съда за липса на предпоставките по чл. 128 ал. 2 АПК за допустимост на предявения иск по посочената разпоредба, с който е поискано да бъде установено по отношение на община Чепеларе, че заповед № 220 от 18.09.1996г. не е влезнала в сила. Съгласно чл. 128, ал. 2 АПК всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно административно право или правоотношение, когато има интерес от това и не разполага с друг ред за защита. Видно от цитираното защитата по тази разпоредба може да бъде ползвана в случаите, когато е отправено искане за установяване на съществуването или не на административно право или правоотношение. В случая е правилен извода на съда, че обстоятелството дали едни административен акт е влезнал в сила или не е влезнал в сила, не е нито административно право, нито пък е правоотношение, а представлява факт, който не е в приложното поле на защитата по чл. 128 ал. 2 АПК. Правилен е извода на съда, че в случая за жалбоподателите не е налице правен интерес от търсената защита, тъй като видно от представената административна преписка ищецът Б. Т. е бил уведомен за издадената заповед на 18.09.1996г., като за него е възникнало от този момент правото на оспорване на заповедта, което няма дадени той да е сторил. Същото се отнася и за ищеца С. Т., тъй като и за нея, от момента, в който е узнала за издадената заповед, е възникнало право на жалба срещу заповедта. В тази връзка не е налице и втората предпоставка за допустимост на иска по чл. 128 ал. 2 АПК, а именно да не е налице друг ред за защита, като по отношение на ищците е бил налице такъв, а именно оспорване на заповедта, което те не са сторили. По отношение на факта дали заповедта е била съобщена на всички заинтересовани лица, за които би възникнало право на жалба срещу нея, за ищците в това производство също не е налице правен интерес от търсената защита по чл. 128 ал. 2 АПК, тъй като това не засяга тяхната правна сфера и е недопустимо упражняването на чужди права. Най – накрая неоснователно е възражението в частната жалба за неправилност на определение и наличие на правен интерес у ищците за водене на иска по чл. 128 ал. 2 АПК, поради това, че е образувано гражданско дело пред Районен съд – гр. Чепеларе, в което не може да бъде установявана законосъобразността или не на административни актове и гражданско дело е било спряно до разрешаването на въпроса за това дали заповед № 220 от 18.09.1996г. е влезнала в сила или не. На първо място въпросът дали един административен акт е влезнал в сила или не е не касае неговата законосъобразност или незаконосъобразност. На следващо съгласно чл. 17 ГПК „Съдът се произнася инцидентно по валидността на административните актове независимо от това, дали те подлежат на съдебен контрол. Съдът не може да се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му“. Видно от цитираното не е налице пречка за произнасяне на гражданския съд, съобразно дадените му по посочената разпоредба права, тъй като както беше посочено по – горе фактът на влизане в сила на административния акт не се отнася до неговата законосъобразност или не. По посочените съображения оспореното определение в частта му, с която е оставена без разглеждане исковата молба по чл. 128 ал. 2 АПК на Б. Т. и С. Т. е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Частната жалба, в частта, с която се оспорва определението на АС – гр. Смолян относно присъдените разноски пред първата инстанция, по съществото си представлява искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на съдебното определение на АС – гр. Смолян в частта му за разноските, като в този случай компетентен да се произнесе е съдът, който е постановил самото определение. Поради това настоящето производството следва да се прекрати в тази му част, а делото следва да се върне на АС – гр. Смолян, за произнасяне по искането на частните жалбоподатели. Направените доводи в частната жалба за прекомерност на присъдените разноски от първата инстанция следва да бъдат обсъдени от решаващия съд при произнасянето му в производството по чл. 248 ал. 1 ГПК. След произнасянето на АС – гр. Смолян определението, с което се е произнесъл по направеното искане за изменение на определението в частта на размера на разноските по делото, подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване определението/решението – чл. 248, ал. 3 ГПК. По изложените съображения частната жалба в частта, с която се оспорва определението на АС – гр. Смолян досежно разноските, следва да бъде оставена без разглеждане, производството по настоящото дело – прекратено в тази му част – и частната жалба, имаща характер на искане за изменение на определението в частта по разноските следва да бъде изпратена за произнасяне на АС – гр. Смолян по реда на чл. 248 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК. Предвид изхода на спора и направеното своевременно искане за присъждане на разноски от ответника кмета на община Чепеларе, както и предвид представените доказателства за строени такива за настоящата инстанция и при липса на направено възражение за прекомерност на същите, то искането следва да бъде уважено в доказания размер от 1000 лв., за които е представен договор за правна помощ с отразено плащане в брой на посочената сума. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК и на основание чл. 248 ГПК във връзка с чл. 144 АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,