Определение № 10798 от 29.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10861/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 157, ал. 4 ДОПК. Образувано е по частна жалба на Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /ОДОП/ - гр. София, подадена чрез юрк. Бакалова, против Определение № 38255 от 05.10.2026 г., постановено по адм. дело № 1406/2026 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е спряно предварителното изпълнението на Ревизионен акт /РА/ № Р-22221724005093-091-001 от 23.05.2025 г. на органи по при ходите при ТД на НАП – София, в потвърдената му с Решение № 1524 от 05.12.2025 г. на Директора на Дирекция "ОДОП " – гр. София част. Изложено е в частната жалба, че атакуваното определение е неправилно поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Конкретно се сочи, че съдът е връчил препис от искането за спиране на ответната страна, но му е дал еднодневен срок за становище; въпреки, че такова е депозирано на 05.10.2026 г., същото не е взето в предвид; че неправилна е преценката на съда, че към искането са ангажирани доказателства за направено обезпечение, което да покрива изцяло сбора от главницата и лихвите по установеното с РА публично държавно вземане към релевантния за това момент. Аргументите по същество се свеждат до това, че съдебният състав е следвало да вземе в предвид застрахователната стойност на възбраненото имущество, посочена в съответния застрахователен договор, а такива не са представени. В нарушение на чл. 195, ал. 6 от ДОПК е възприета за меродавна застрахователна стойност, посочена от публичен изпълнител, която не може да се приеме, че съставлява било то „застрахователна стойност“, било то „пазарна цена“ по смисъла на посочената правна норма. Иска се отмяна на обжалваното определение и присъждане на сторените в това производство разноски - юрисконсултско възнаграждение и заплатена държавна такса. Ответникът по частната жалба – „Монкрис Кар“ ЕООД, чрез процесуалния си представител адв. Балкански, по съображения в депозиран по делото писмен отговор, я оспорва и настоява за оставяне в сила на оспореното определение. Върховният административен съд, осмо отделение счита, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК и е процесуално допустима и разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: За да остави уважи искането на „Монкрис Кар“ ЕООД за спиране допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на РА Р-22221724005093-091-001 от 23.05.2025 г. на органи по приходите при ТД на НАП – София, в потвърдената му с Решение № 1524 от 05.12.2025 г. на Директора на Дирекция "ОДОП " – гр. София част, на основание чл. 157, ал. 3 ДОПК административният съд е приел, че са налице доказателства за наложени обезпечителни мерки от публичен изпълнител, като общата стойност на обезпеченото имущество на длъжника покрива размера на обжалваната по съдебен ред и непогасена част от определeните с него публични задължения, поради което са изпълнени предпоставките на чл. 157, ал. 3 и ал. 4 от ДОПК. Обжалваното определение е правилно. С чл. 157 от ДОПК са установени условията и редът за спиране изпълнението на РА в хода на съдебното производство. Нормата на чл. 157, ал. 2 ДОПК предвижда, че административният съд по искане на жалбоподателя, може да спре предварителното изпълнение на РА в обжалваната част, като към искането следва да се приложат доказателства за направено обезпечение в размер на главницата и лихвите, а когато не е наложено обезпечение, искането да съдържа предложение за обезпечение в същия размер. Преценката за наличие на предпоставките за спиране се извършва по реда на чл. 153, ал. 3 - 5 ДОПК. В конкретния случай наложените обезпечителни мерки са запор върху 5 броя МПС, собственост на „Монкрис Кар“ ЕООД. Правилно съдът е извършил преценка относно обстоятелството дали стойността на имуществото покрива задълженията по ревизионния акт. Наложеното обезпечение следва да покрива общо всички задълженията - главница и лихви, към датата на подаване на искането. Първоинстанционният съд правилно е приел, че тази нормативно установена предпоставка е изпълнена. Следва да се посочи, че и към частната жалба не са ангажирани доказателства за по-висок от възприетия от първата съдебна инстанция общ размер на оспорените задължения. Такива не са налични и в материалите на първата съдебна инстанция. Нещо повече - липсват такива твърдения и в частната жалба. Що се касае до съображенията, черпени от чл. 195 ал. 6 от ДОПК, то точното съдържание на правната норма след изм. ДВ, бр. 66 от 2023 г., в сила от 5.08.2023 г. е следното: „Обезпеченията се извършват по стойност на активите в следната последователност: 1. …. по застрахователната стойност за моторни превозни средства, вписана в застрахователния договор, а когато моторното превозно средство не е застраховано, по пазарната цена, срещу която вместо застрахованото моторно превозно средство може да се купи друго от същия вид и качество към момента на издаване на удостоверението за застрахователната стойност на вещта; …“. Или обосновано е да се приеме, както настоява и ответникът по частната жалба в депозирания отговор, че законодателят е имал в предвид две хипотези на установяване релевантната стойност на актива – МПС, за нуждите на обезпечаване на публичните вземания: 1. Застрахователната стойност, визирана в договора за застраховане, по аргумент от чл. 345, ал. 1, т. 6 във вр. с чл. 400 от Кодекса на застраховането и т. 3 – 9 и 14 – 16, раздел II, буква "А" от приложение № 1 към Кодекса за застраховане, в случаите, в които конкретното МПС е застраховано; и 2. Застрахователната стойност, посочена в удостоверението за застрахователна стойност, в случаите в които МПС не е предмет на застраховане, която се приема за своеобразна пазарна цена. Прочитът, сторен от частния жалбоподател, изискващ установяване стойността на актива, всякога и само въз основа на представен застрахователен договор, не отговаря на волята на законодателя, който ясно е разграничил двете хипотези и не може да става въпрос за „разширително тълкуване“. Извън бланкетно изложените съображения, нищо по делото не установява недостоверност на изнесената в писмото на публичния изпълнител (официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК) информация относно застрахователната стойност на спорните активи. Същественото е, че именно публичният изпълнител при предприемане на обезпечителните мерки е счел, че стойността на запорираното имущество е достатъчна, за да гарантира правата на държава по удовлетворяване на вземането си спрямо длъжника по оспорения РА, вкл. в аспекта на ефикасност и ликвидност на обезпечението, съответна на която е и преценката съда, при формиране на вътрешното му убеждение при постановяване на оспореното определение относно наличието на кумулативните предпоставки на посочената по-горе правна норма. Неоснователни са възраженията на частния жалбоподател, че съдът е допуснал съществени процесуалния нарушения в дейността си – производството по чл. 157 от ДОПК е бързо по своя характер, не поставя изискване за връчване на препис и вземане становище на противната страна, въпреки това правата на данъчната администрация са били защитени посредством връчване на препис от искането и приложените към него доказателства и даден срок за становище (съобразен с бързината на производството), чието определяне е изцяло в правомощията на съда (по аргумент и от чл. 59 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, а и § 2 от ДР на ДОПК) и неговото неспазване стои единствено и само на плоскостта на поведението на самата администрация. С оглед на така изложените съображения определението на Административен съд – София-град, като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора неоснователна е претенцията за присъждане на разноски в полза на частния жалбоподател, а от страна на ответника в това производство такива не са поискани, а и липсват доказателства да са направени. Мотивиран така Върховен административен съд, състав на осмо отделение