Определение № 1019 от 05.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1940/2024 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, вх. № 29689/29.12.2023 г., „допълнена“ с частни жалби с вх. № № 29694 и 29697 от 29.12.2023 г., всички подадени от адв. Н. Х. М., като представител на Н. М. Н., срещу разпореждане № 10016 от 12.12.2023 г., постановено по ч.т.д. № 5929/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд. С последното са върнати частни жалби, подадени от Н. Н. с №№ 22055 от 04.12.2019 г., 22057 от 04.12.2019 г. и 33434 от 20.04.2021 г., подадени срещу определения на САС по ч.т.д. № 5929/2017 г. Частната жалба и т.нар. две допълнения, наименовани също „частни жалби“, по които е образувано настоящото производство, са нередовни – съдържат само заглавна страница, без подпис на жалбоподателя/процесуалния му представител. И в трите документа се твърди, че с „неправомерно, позорно антибългарско и антиевропейско“ разпореждане № 10016 от 12.12.2023 г. на САС, подписано по „изключително неправомерен и конспиративен начин“, в нарушение на чл. 47 от Хартата за основните права в ЕС и на чл. 6, ал. 1, на чл. 13 от ЕКПЧОС, без да бъде проведен публичен процес, и без да бъдат осигурени ефикасни средства за защита, неправомерно е извършен „циничен и недопустим отказ от правосъдие, като извършвайки престъпна злоупотреба с власт, поредният командирован съдия е извършил недопустим отказ от правосъдие и дори, извършвайки драстична злоупотреба с власт, демонстративно е отказал“ да администрира предявената частна жалба № 22057 от 04.12.2019 г. и да я препрати на ВКС. В първата частна жалба вх. № 29689/29.12.2023 г., се прави оплакване, че обжалваният съдебен акт е нищожен и правно недопустим, като се твърди нарушение на чл. 6, ал. 1 ЕКПЧОС и чл. 47 от Хартата за основните права в ЕС, защото не бил проведен публичен процес, въпреки изричното искане на ищеца. В частни жалба с вх. № № 29694 № 29697 допълва, че обжалваният съдебен акт не бил връчен, поради което не е започнал да тече срокът за обжалването му, което няма отношение към правилността на обжалваното разпореждане. Администриращия съд, като е описал множеството жалби, молби и възражения на страната по делото – нередовни, бездействието й да отстрани указаните недостатъци, постановяването на разпореждания, с които жалбите се връщат и поредното им обжалване с отново нередовни жалби, е констатирал злоупотреба от Н. Н. и процесуалния му представител, след което делото е изпратено на ВКС за преценка поведението на жалбоподателя. Съставът на Върховния касационен съд намира, че се дължат действия, чрез които да бъде преустановено недобросъвестното поведение на страната, с което да се даде възможност за поставяне на край по съдебния спор. Съгласно чл.5 от ГПК съдът следва да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни – според общия им разум. При липса на закон, съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала. Законодателят не е въвел ограничение на броя частни жалби, които могат да бъдат подадени срещу акт на съда за връщане на подадена жалба, след неизпълнение на дадените на страната указания, нито подаването на явно неоснователни молби. Липсата на подобно ограничение обаче не означава, че това може да се прави до безкрай. Общият разум на закона изключва осигуряване на възможност на страната да подава неограничен във времето брой нередовни частни жалби и целенасочено неоснователни молби, а целта е споровете да намират своето разрешение. Страната трябва да съобрази поведението си с указанията на съда и закона, да преустанови недопустимото сезиране, съответно да отстранява установените от съда недостатъци точно и в срок, като упражнява добросъвестно предоставените й процесуални права, както повелява чл. 3 ГПК. Съгласно приетото в постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 257 от 14.07.2011г.по гр.д.№ 1149/09г.на ІV г.о. на ВКС, превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и една от правните последици е отказ от защита им. Нормата на чл. 6 ЕКПЧОС изисква от съда да вземе мерки за организиране адекватно на своевременното разглеждане на делото, вкл. като не уважава неоснователните искания на страните, дисциплинира ги със средствата на процесуалния закон, преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право (срв. Чирикоста и Виола с/у Италия, № 19753/92, 4 декември 1995 г., Серия A № 337-A, Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1076/2014 г., III г. о., ГК). По това дело злоупотреба с право се изразява в подаване на верига от частни жалби и молби, с които явно и целенасочено се препятства разрешаване на съществуващия между страните спор. Системно се депозират молби в незавършен вид и, независимо от последователните усилия на администриращия съдия, привеждането им в надлежен вид е останало непреодолимо, предвид нежеланието на страната, която сама е сезирала съда. С разпореждане № 10016 от 12.12.2023 г. администриращият съд е върнал, подадените от Н. Н., чрез адв. М., частни жалби – вх. № 2205 от 04.12.2019 г. против определение № 3573 от 30.10.3019 г.; вх. № 22057 от 03.12.2023 г. против определение № 3226 от 04.10.2019 г.; вх. № 33434 от 20.04.2021 г. против определение № 10001 от 04.01.2021 г., всички постановени по ч.гр.д. № 5927/2017 г. на САС, тъй като са останали незавършени – страната не е изпълнила указанията да представи останалата част от жалбите, като ги подпише лично или чрез адвокат. Срещу това разпореждане е подадена и настоящата частна жалба с двете „допълнения“. Безсмислено е оставянето й без движение с указания до страната – идентични на досегашните. При предвидимо поредно бездействие, връщане на жалбите и поредно нередовно обжалване, ще се получи мултиплициращ ефектът и практически няма да се стигне до произнасяне по обжалването и приключване на спора. Страната има юридическо образование, действа и чрез адвокат, което предполага, че притежава поне минимални юридически познания относно редовността на жалбите, които подава, като осъзнава необходимостта да съобрази процесуалното си поведение с указанията на съда; най-малкото се предполага, че страната е и надлежно консултирана от своя довереник – адв. Н. М.. Това, а и цялостното поведение на Н. Н. по делото, мотивира съставът по настоящото дело да приеме, че истинската цел на страната е не приключване на спора и законосъобразното му разрешаване, а неоправдано бавене на съдопроизводството. С разглеждането по същество на нередовната частна жалба, с „допълненията“, по която е образувано настоящото дело, ВКС ще преустанови увреждащата злоупотреба, установена по-горе. Частната жаба е неоснователна. Оплакването за нищожност и недопустимост на разпореждането, постановено от САС е бланкетно. При служебно извършената проверка настоящият състав не установи наличие на обстоятелства, които да водят на извод за наличие на наведените пороци. Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение (съдебния акт), но те са изяснени не само от доктрината, но и от съдебната практика – най-общо в т. 8 ППВС № 1/1985 г., в мотивите към ТР № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения на състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Така, нищожност на съдебния акт е налице при особено съществени пороци, като постановяване от ненадлежен орган (онзи, който не е на длъжност, даваща му право да го издаде) или в ненадлежен състав; извън правораздавателната власт на съда; когато не е подписано от болшинството на съдебния състав или не е съставено в писмена форма; при абсолютна неразбираемост волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването; когато повелява изпълнение не нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на съвременната цивилизация или изпълнение на действие, което съставлява престъпление. Разпореждането на САС не страда от подобни пороци. Недопустим е съдебният акт, когато е постановен при липса на процесуални условия за съществуване и надлежното упражняване правото на иск/на жалба, както и при липса на процесуални пречки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск/на жалба. Няма причини обжалваното разпореждане да бъде определено като недопустимо. То е постановено в закрито заседание, каквито са тези по администриране на молби и жалби, и няма нито законово изискване, нито има каквато и да е причина, съдът да проведе публично заседание, с призоваване на страната, за да върне нередовните й жалби. Няма съмнение, че тази уредба не е в нарушение и на изискването за независим и безпристрастен съд, нито противоречи на ЕКЗПЧОС и Хартата на основните права на Европейския съюз. Ясно е, също така, че съдът дължи произнасяне при редовно сезиране и отказът да разгледа искане, което не е поправено след дадени указания, не съставлява лишаване от достъп до съд, нито лишава страната от ефикасни способи за защита. Цитираните норми от Конвенцията и от Хартата сами по себе си не могат да обусловят извод за неправилност на обжалваното разпореждане. По изложените съображения, разпореждането следва да бъде потвърдено. МОТИВИРАН от горното, съдът