Определение № 4889 от 05.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4049/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 176а, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Областния управител на област София против Определение № 2623/21.01.2026г., постановено по адм. дело № 12365/2025г., по описа на Административен съд – София град (АССГ), с което е отхвърлена молбата му с рег. № 544/09.01.2026г., с която на основание чл. 176а от АПК е поискано изменение на Определение № 600/07.01.2026г. в частта на разноските. Частният жалбоподател оспорва определението и иска неговата отмяна с оплакване, че съдът не е разгледал всички доводи срещу определените разноски и счита, че ако се дължат такива, то поради обстоятелството, че делото не представлява особена фактическа и правна сложност, те следва да бъдат определени не по Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, а по Наредбата за заплащане на правната помощ. Позовава се на Решение от 25.01.2024г. по дело № С-438/ 22г. на Съда на Европейския съюз. Ответникът по частната жалба – Д. А. Б., чрез адв. Г. Шаркова, в писмен отговор, оспорва частната жалба като неоснователна, като излага подробни съображения по наведените в нея доводи. Върховният административен съд, състав на Трето отделение, след като прецени доказателствата по делото и обсъди доводите на страните, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна, за която обжалваното определение е неблагоприятно, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Делото пред АССГ е образувано по жалба на Д. А. Б. срещу мълчалив отказ на Областния управител на област София да извърши административна услуга по Заявление с вх. № ОА23-7650 от 21.10.2025г. С Определение № 600/07.01.2026г. по адм. дело № 12365/2025г., съдът е оставил без разглеждане жалбата на Д. Б. против мълчалив отказ на Областния управител на област София да извърши административна услуга по Заявление с вх. № ОА23-7650 от 21.10.2025г., и е осъдил Областна администрация София да заплати на Д. А. Б. сумата в размер на 516,40 евро или 1100 лева, представляваща заплатен адвокатски хонорар и държавна такса. С молба с вх. № 544/09.01.2026г., подадена от Областния управител е поискано изменение на определението в частта на разноските. Съдът е отхвърлил искането, като е приел, че молбата, подадена в срока по чл. 176а, ал. 1 от АПК, от активно процесуално легитимирана страна, е допустима, но неоснователна. За да постанови този резултат, решаващият състав е приел в мотивите си, че за да се пристъпи към обсъждане и обосноваване на необходимостта от намесване на съда в договорните отношения между адвокат и клиент е резонно да е налице значително превишение на посочения в чл.8, ал.3 от Наредба N 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатската работа размер на адвокатското възнаграждение. В противен случай, това би означавало да не се зачита свободата на договаряне между страните, която е част от свободната стопанска инициатива. Освен това, в конкретния случай, размерът на договореното и платено на доброволни начала адвокатско възнаграждение е в предвидения в закона минимум. Определението е правилно. Отговорността за разноски в съдебното производство се състои в правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото, съобразно разпоредбите на чл. 143 АПК, чл. 78, чл. 81 ГПК. Съгл. Чл.143, ал.2 от АПК, подателят на жалба има право на разноски и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него акт. Произнасянето по така направеното искане за извършване на административна услуга по Заявление с вх. № ОА23-7650 от 21.10.2025г. в хода на производството по оспорване на мълчалив отказ то да бъде уважено, който отказ е индивидуален административен акт по арг. от разпоредбата на чл.21, ал.1, изр.посл. от АПК, представлява оттегляне на акта. Безспорно в случая е упражнена адвокатска защита, поради което на жалбоподателя правилно са присъдени разноски. Последните са своевременно поискани и доказани в размер на заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение, действително внесено, което е видно от представените писмени документи. Размерът на разноските е съобразен с разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Възражението на Областния управител е срещу сумата от 1010.00 лв. или 516,40 евро, която сума всъщност включва и държавна такса. От друга страна, договореното и заплатено възнаграждение от 1000 лв. е съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, в минимално предвидения размер. Вярно е, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, но не е налице такава и по отношение на преценката на административния орган по направеното искане за извършване на административна услуга. Издаването на удостоверение за наличие или липса на издаден акт за държавна собственост за процесния имот включва формални действия по проверка на данни, съдържащи се в информационния масив, които не предполагат необходимост от продължителен период от време. Всяко забавяне за извършване на поисканата услуга извън предвидения 7-дневен срок, посочен в разпоредбата на чл.57, ал.4 от АПК е неоправдано. В случая, искането за извършване на административна услуга е подадено на 21.10.2025г. и не е удовлетворено нито в срока по чл.57, ал.4 от АПК, нито в 14-дневния срок по чл.57, ал.1 от АПК. Искането е удовлетворено на 24.11.2025г., когато е издадено съответното удостоверение, но това се случва след като вече АССГ е сезиран с жалба против мълчаливия отказ на Областния управител. С непроизнасянето си в срок, публичният субект е станал причина за образуване на съдебното производство, като в тази връзка ответникът по частната жалба е сторил разходи, които следва да бъдат възстановени. Правилно, съдът е посочил, че предвиденият в цитираната разпоредба размер на адвокатско възнаграждение е ориентир, който позволява на съда да извърши преценка на съотношението между платеното възнаграждение в конкретния случай и възприетото като минимално необходимо за за съответния тип дела от професионалната организация на адвокатите. В настоящия случай, не съдът е определил размера на адвокатското възнаграждение, а същото е договорено между страните и платено на доброволни начала. Недопустима е намесата на съда в свободата на договаряне между адвокат и клиент и то при положение, че се касае за размер, съответстващ на предвидения в закона минимум. По изложените мотиви, касационната инстанция намира, че обжалваното определение на АССГ е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.