Определение № 391 от 15.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 276/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Фондация „Гея“, представлявана от Н. Т., подадена чрез процесуалния представител адв. Киров, срещу определение № 11395 от 05.11.2024 г., постановено по адм. дело № 1690/2024г. по описа на Административен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане жалбата им срещу комплексен проект за инвестиционна инициатива по чл. 150 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, включващ заповед № Г-148/20.04.2018 г. на заместник - кмета на Община Варна, разрешение за строеж № 69/20.04.2018 г. на главния архитект на Община Варна и одобрени на 20.04.2018 г. инвестиционни проекти, прекратено е производството по делото и е осъдена да заплати разноски по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението. Излагат се съображения, че съдът неправилно е приел, че жалбоподателят няма качеството на заинтересовано лице по смисъла на чл. 131 от ЗУТ с оглед на разписаните в устава на Фондацията цели. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответниците – кмета на Община Варна и главен архитект на Община Варна, чрез процесуалния си представител юрк. Илиева, в срока по чл. 232 от АПК изразяват становище за неоснователност на частната жалба по съображения, изложени в писмен отговор, както и претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – Варна е приел, че доколкото предмет на оспорване е КПИИ по чл. 150 от ЗУТ, то приложима се явява разпоредбата на чл. 131 от ЗУТ, поради и което жалбоподателят не притежава правен интерес и активна легитимация да оспори процесния КПИИ. Прието е от съда, че в случая само носителите на вещни права, респ. концесионери на имот, който е непосредствено засегнат по смисъла на чл. 131, ал. 2 от ЗУТ от предвижданията на подробния устройствен план /ПУП/ - план за застрояване и регулация /ПРЗ/ и работен устройствен план /РУП/, за който са строителните книжа, одобрени на 20.04.2018г., като част от КПИИ по чл.150 от ЗУТ, са активно легитимирани да сезират съда с искане за проверка. Доколкото от Фондация „ГЕЯ“ не се твърди и не се представят доказателства да е носител на право на собственост или на ограничено вещно право или да е концесионер на УПИ ІІ-219, кв. 440 представляващ имот с идентификатор 10135.1505.219, предмет на процесния КПИИ, нито на съседен на него имот, то съдът обосновава извод, че Фондацията не е заинтересувано лице по чл. 131, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ и няма правен интерес и активна легитимация да оспори процесния КПИИ, респ. да иска обявяване на нищожността на която и да е негова част. Според съда, след като жалбоподателят не е носител на право на собственост, на ограничени вещни права или концесионер на имота - предмет на плана, нито на съседен имот, частите на процесния КПИИ по чл.150 от ЗУТ не го засягат, нито застрашават пряко и непосредствено негови права, свободи или законни интереси. Съдът приема за неоснователно и позоваването от страна на жалбоподателя на Орхуската конвенция, ратифицирана по съответния ред и в сила за България от 16.03.2024г. и на целите в устава й, тъй като в случая не се обжалва административен акт по решаване на въпроси свързани с околната среда, нито се касае за процес по вземане на решение за околната среда, а се иска съдебна проверка на актове - съставна част на КПИИ по чл.150 от ЗУТ, с които е изменено устройственото предвиждане и застрояването на конкретен имот. Определението е правилно. Оспореният пред Административен съд – Варна КПИИ по чл.150 от ЗУТ, включва следните части: 1. одобрен със заповед № Г-148/20.04.2018г. на зам. кмета на Община Варна ПУП - ПРЗ и РУП за УПИ ІІ - 219 „за библиотека и подземен паркинг“, кв. 440 по плана на 1-ви м.р. на гр. Варна, представляващ изменение на действащия ПРЗ, одобрен със заповед № Г- 132/22.10.2012г. на зам. кмета на Община Варна; 2. одобрен на 20.04.2018г. от главния архитект на Община Варна инвестиционен проект за строеж: “Нова сграда на регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – гр. Варна“, находяща се в УПИ ІІ-219 „за библиотека и подземен паркинг“, кв. 440, по плана на 1-ви м. р., гр. Варна; 3. издадено разрешение за строеж № 69/20.04.2018г. от главния архитект на Община Варна, с което на Община Варна, в качеството на собственик, е разрешено да извърши строеж: “Нова сграда на регионална библиотека „Пенчо Славейков“- гр. Варна“, находяща се в УПИ ІІ-219 „за библиотека и подземен паркинг" /имот с идентификатор 10135.1505.219/, кв. 440, по плана на 1-ви м. р., гр. Варна. Допустимостта на съдебното производство по оспорване законосъобразността на индивидуален административен акт е обвързана съгласно чл. 147, ал. 1 от АПК с наличието на правен интерес за жалбоподателя, който в конкретния случай произтича от попадането му в кръга на лицата, очертан изрично от специалните норми на ЗУТ. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗУТ очертава кръга на заинтересованите лица, за които законодателят признава право на жалба срещу КПИИ, а именно тези по чл. 131, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ЗУТ. Тази разпоредба изчерпателно определя кръга на заинтересуваните лица в производството по издаване на актовете за одобряване на отделните части на КПИИ, като обединяващ признак за принадлежността към него при всички хипотези по т. 1 – т. 5 на чл. 132, ал. 2 от ЗУТ е титулярството на право на собственост или ограничено вещно право, в това число и правото на концесия, върху определен недвижим имот. В конкретния случай жалбоподателят, както обосновано е приел и административният съд, не попада в нито една от тези категории, тъй като нито е собственик на имот, предмет на ПУП – ПЗР и РУП, одобрени със заповед № Г-148/20.04.2018г. на зам. кмета на Община Варна, или на съседен на него имот, нито негов собствен имот е предмет на одобрения КПИИ, включително и в частта на издаденото разрешение за строеж и одобрени инвестиционни проекти. По делото не се установява също така жалбоподателя да е носител на ограничени вещни права върху имот, засегнат от процесния КПИИ, или да притежава качеството на концесионер. След като не е заинтересувано лице съгласно чл. 131, ал. 2 от ЗУТ жалбоподателят няма правен интерес да обжалва процесния КПИИ. Критериите за признаването на правния интерес са обективни и изчерпателно изброени в специалната норма, като извън тях оспорването на КПИИ според действащия закон е недопустимо. Неоснователно частния жалбоподател обосновава наличието на правен интерес с целите на Фондацията, регламентирани в нейния устав, и с визирания в Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда /Орхуска конвенция/ „достъп до правосъдие по въпросите на околната среда“, като изложените от съда в този смисъл мотиви изцяло се споделят от настоящата съдебна инстанция. С оглед горното, обжалваното определение, като валидно, допустимо и правилно ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответниците по частната жалба за присъждане на разноски за производството, частният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати сумата в размер на 50 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,