Определение № 224 от 14.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 600/2022 г.

Производството пред ВКС е образувано по подадена от „Алвисте“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, искова молба за отмяна по реда на чл.47, ал.1, т.6 ЗМТА на решение от 08.11.2021 г. по МАД № 209/2018 г. на Арбитражен съд – София при Сдружение“Правна помощ и медиация“. С разпореждане от 19.04.2022 г. на ищцовото дружество са дадени указания за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба, вкл. и във връзка с искането за освобождаване от държавна такса. Обстоятелствената част на исковата молба е уточнена с молба от 13.05.2022 г., като по особеното искане по чл.83 ГПК е даден нов срок, с конкретни указания, продължен с разпореждане от 12.07.2022 г. С молба от 20.07.2022 г. процесуалният пълномощник на ищцовото дружество е представил препис-извлечение от банкова сметка на дружеството и оборотна ведомост за 2021 г., като данните от последната не съответстват на твърдението на едноличния собственик на капитала за неосъществяване на дейност от дружеството за посочената година, в рамките на вписания в ТРРЮЛНЦ предмет на дейност. Настоящият състав намира, че искането на ищеца за освобождаване от предварително внасяне на държавна такса подлежи на отхвърляне. Съгласно трайната практика на ВКС, гарантираното в разпоредбите на чл.6 от ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на страните при възникнал спор, на достъп до съдилищата за произнасяне по техни граждански права и задължения, не е абсолютно, тъй като на държавите-членки е предоставен свободен избор на средства за постигане на тази цел – правната уредба на основанията за освобождаване от ДТ и на субектите, които имат право да се ползват от тях, съставлява приоритет на всяка държава. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса не е гарантирано от императивни норми на правото на ЕС, освен при спор за нарушаване на правото на ЕС. Когато предявеният иск няма за предмет такъв спор или юридическото лице не попада в някоя от хипотезите на: чл.83, ал.1, т.4 ГПК, чл.84 ГПК, чл.620, ал.1 и ал.5 ТЗ, чл.649, ал.6 ТЗ, то държавна такса се дължи предвид изричната норма на чл.71, ал.1, изр.1 ГПК, а съгласно чл.83, ал.2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице. В практиката си ВКС приема още, че последната процесуална норма има социални функции и цели да не бъде отказано правосъдие на социално слаби граждани, като липсва основание за разширителното й прилагане и спрямо търговци, които по занятие осъществяват дейност с цел извличане на печалба, а невъзможността на търговеца да поема разходи във връзка с дейността си, обуславя различен интерес и ред за защита – чрез иницииране на производство по несъстоятелност и съответно прилагане на специалните разпоредба на Част VI на ТЗ, предвиждащи облекчения за търговеца в несъстоятелност. Дори и при възприемане на съществуваща изолирана практика на ВКС, съобразно която съдът може по изключение да събере дължимата държавна такса едва с крайния си акт по делото и то по отношение на юридическо лице – търговец, само ако с оглед спазване изискванията на чл.6 от ЕКЗПЧОС за реален достъп до правосъдие и справедлив процес, тази такса се явява прекомерна финансова тежест, с която се ограничава достъпа на ЮЛ до съд, и което ограничение няма как да бъде оправдано с легитимни цели, искането на ищеца за освобождаване от ДТ в производството по отмяна на атакуваното арб.решение, следва да се отхвърли. В случая, освен че ищецът е търговско дружество, не са представени надлежни доказателства за цялостното му финансово състояние към момента на подаване на исковата молба по чл.47 ЗМТА и към настоящия момент, а за периода след 2018 г. не са публикувани ГФО. Поради това не би могло да се изведе извод, че законодателното изискване за предварително внасяне на ДТ възпрепятства предявяването на исковата претенция. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение