Решение № 2934 от 17.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 881/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл.85, ал.4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационна жалба на Х. А. Р., гражданин на Сирия, подадена чрез процесуален представител адв. П. Желев. Жалбата е против решение № 19716 от 11.10.2024 г., постановено по адм. дело № 1587/2024 г. по описа на Административен съд – София-град. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на съдебния акт поради поради наличието на касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК - противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане да бъде отменено обжалваното решение със законните последици от това. Ответникът – заместник-председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ при МС), не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура – прокурор Пиронева, дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че първоинстанционното съдебно решение е валидно, допустимо, правилно и законосъобразно. Предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено следното: Предмет на контрол пред Административен съд – София-град е било решение № 1139/12.01.2024 г. на заместник-председателя на ДАБ при МС, в частта му, с която е отказано на Х. А. Р. да се събере на територията на Република България със своите деца М. А. Х., А. А. Х., А. А. Х. и Р. А. Х.. С обжалваното решение № 19716 от 11.10.2024 г., постановено по адм. дело № 1587/2024 г. първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на Х. А. Р. срещу административния акт в оспорената му част. За да стигне до този правен резултат, съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и при стриктно спазване на процедурите, регламентирани в закона и приложимата европейска директива. Съдът е счел, че оспореното решение за отказ е и законосъобразно по отношение на децата М. А. Х., А. А. Х., А. А. Х. и Р. А. Х.. В тази насока административният съд е приел, че посочените четири деца на оспорващия са от неговия първи брак с Н. А. А. и за тях не е изпълнено законовото изискване да са членове на семейството му. Съдът е анализирал и висшия интерес на децата и е счел, че техният интерес е те да не са далеч от майка си Н. А. А., която е останала в Сирия, което било от съществено значение за тяхното психическо, нравствено и социално развитие. Обжалваното решение е правилно. Според приложимата за случая разпоредба на чл.34, ал.1 от ЗУБ (в редакцията й към момента на постановяване на оспоренето решение на зам.-председателя на ДАБ при МС – преди изменението с ДВ бр.52/2025г.) чужденец с предоставена международна закрила има право да поиска да се събере със семейството си на територията на Република България, при условие че семейните връзки предшестват влизането на чужденеца на територията на страната. При тази законодателна уредба правото да се събере е предоставено само по отношение на семейството на чужденеца, на който е предоставена международна закрила. Кой са членовете на семейството е посочено в § 1, т.3 от ДР на ЗУБ, като за случая е относима б.“а“ от тази разпоредба – това са съпругът, съпругата или лицето, с което се намира в доказано стабилна и дълготрайна връзка и техните ненавършили пълнолетие, невстъпили в брак деца. В случая членове на семейството на Х. А. Р. са съпругата му М. А. А. и техните деца О. А. Х. и Р. А. Х.. За всички тях е постановено положително за оспорващия решение, с което е разрешено събирането на Х. А. Р. с тях. Относно децата на Х. А. Р. от първи му брак с Н. А. А., обосновано е отказано събирането на Х. А. Р. с тях. Така е, защото е установено, че те не са живели с Х. А. Р. преди влизането му на територията на България и според легалното определение в § 1, т.3, б.“а“ от ДР на ЗУБ тези деца на са членове на семейството на Х. А. Р.. Противно на доводите в касационната жалба различен извод не следва и от член 4 на Директива 2003/86/ЕО на Съвета от 22 септември 2003 година относно правото на събиране на семейството. Според относимите за случая норми на б.“в“ и „г“ членове на семейството са малолетните и непълнолетните деца на кандидата за събиране на семейството, когато той притежава родителските права и децата се намират на негова издръжка (б.“в“), а според б.„г“, изр.2 държавите-членки могат да разрешат събирането на деца, родителските права над които се упражняват съвместно, при условие че другата страна, която съвместно упражнява родителските права, е дала своето съгласие. В случая не са налице условията на б.“в“ от член 4 на Директива 2003/86/ЕО, тъй като касаторът Х. А. Р. не е представил доказателства той да притежава родителските права на децата от първия му брак, както и че тези деца се намират на негова издръжка. Напротив – с оглед данните, че тези деца живеят в Сирия с майка си Н. А. А., данните са, че тя притежава родителските права на тези деца. Не са налице и условията на б.„г“, изр.2, тъй като прилагането на тази разпоредба е предоставено на държавите-членки, а не е задължително за тях. Освен това касаторът Х. А. Р. също не е доказал условието на тази разпоредба родителските права над децата да се упражняват съвместно от двамата родители. В този смисъл даденото съгласие от другия родител Н. А. А. не е достатъчно. То би имало значение само родителските права над децата се упражняват съвместно от двамата родители, което в случая не е доказано от кандидата за събиране Х. А. Р.. С обжалваното решение подробно е анализирана нормативната уредба и нейното приложение относно висшия интерес на децата. Изводите на първоинстанционният съд в тази насока са правилни и е безпредметно тяхното приповтаряне, поради което в съответствие с чл.221, ал.2, изр.2 от АПК касационният съд препраща към тези мотиви. Обоснован е крайният извод, че висшият интересът на четирите деца налага те да не бъдат откъсвани от майка си Н. А. А. с която живеят в Сирия, нито от техния /на децата/ приятелски, роднински, езиков и социален кръг в тази страна. Личният интерес на Х. А. Р. четирите му деца от първия му брак да живеят с него следва да отстъпи пред висшия интерес на четирите деца те да не променят досегашния си начин на живот, чиято промяна би била стрес във всички насоки. По гореизложените съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд – София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение