Определение № 103 от 19.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1304/2016 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Обжалвано е определение № 66/ 25.01.2016 г. по ч. т. д. № 828/ 2015 г., с което Варненски апелативен съд е оставил без разглеждане частната жалба на В. И. М. срещу определение № 3559/ 16.10.2015 г. по ч. т. д. № 1045/ 2015 г. на Варненски окръжен съд. Определението се обжалва от В. И. М. с довода, че подадената от нея частна жалба е с допустим предмет и апелативният съд е бил длъжен да я разгледа по същество. Ответникът по частната жалба [фирма] със седалище [населено място] възразява, че е неоснователна. Претендира разноските пред настоящата инстанция. Частната жалба има допустим предмет и разглеждането й е в компетентност на настоящия състав (аргумент от чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1, вр. ал. 1, т. 1 ГПК). Определението прегражда по-нататъшното развитие на производството по частната жалба срещу определението на въззивния съд по чл. 423 ГПК и е постановено от съответния апелативен съд. Подадена е от легитимирана страна – длъжникът по издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, на когото единствено принадлежи интересът да обжалва определението на апелативния съд, което отрича упражненото право на частна жалба срещу определението по чл. 423 ГПК. Спазен е и срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Частната жалба е редовна и допустима, но разгледана по същество – неоснователна. Съображенията за това са следните: С определение № 3559/ 16.10.2015 г. по ч. т. д. № 1045/ 2015 г. Варненски окръжен съд не е приел възражението на касатора срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, в качеството на длъжник по нея, изключвайки въведеното с искането основание на чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК. Срещу това определение на въззивния съд касаторът е подал частна жалба. С обжалваното определение апелативният съд я оставя без разглеждане по същество поради недопустим предмет. Мотивирал се е с това, че: 1) определението на въззивния съд не попада в обхвата на чл. 274, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, защото не е преграждащо и законът не предвижда неговата инстанционна обжалваемост и 2) с т. 8 ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/ 2013 г. ОСГТК на ВКС, съгласно която никой акт на въззивния съд в заповедното производство не подлежи на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ тълкувателните решения на ВКС са задължителни за органите на съдилищата, а с точката, на която апелативният съд се е позовал, са дадени такива указания в приложението на чл. 274, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Тълкувателното решение поражда задължително действие и за касационната инстанция. Тя е длъжна да възприеме същото приложение на разтълкуваната процесуална норма, като потвърди определението на апелативния съд. При този изход на делото в тежест на касатора следва да се постави и юрисконсултско възнаграждение, както чл. 78, ал. 8 ГПК предвижда за процесуалното представителство на ответника по касация пред настоящата инстанция, съгласно чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА, вр. чл. 11 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет. При тези мотиви, съдът