Определение № 8932 от 17.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6679/2026 г.

Производството е образувано по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Постъпила е частна жалба, подадена от А. А. Б., чрез процесуалния му представител адвокат В. Георгиева, срещу определение № 24569/18.06.2026 г. по адм. дело № 7204/2026 г. по описа на Административен съд-София град /АССГ/, Второ отделение, 31-ви състав. С него е оставено без уважение искане на физическото лице за спиране на изпълнението на влязло в сила решение № 4262/02.02.2026 г. постановено по адм. дело № 13211/2025 г. по описа на същия съд, до приключването с окончателен съдебен акт на производството по адм. дело № 7204/2026 г. Последното е образувано по искова молба, подадена от А. Б., с правно основание чл. 128, ал. 1, т. 8, вр. чл. 128а, ал. 1 АПК и с искане за прогласяване на нищожността на решение № 6437/11.06.2026 г. постановено по адм. дело № 2355/2026 г. на Върховния административен съд /ВАС/, Трето отделение, с което е оставено в сила решение № 4262/02.02.2026 г. по адм. дело № 13211/2025 г. на АССГ /решението, чието изпълнение се цели да бъде спряно/. За да постанови атакувания в настоящото производство правен акт, първоинстанционният съд е изложил подробни съображения за липсата на каквото и да било материалноправно основание за предявяване на искане за спиране на изпълнението на окончателно съдебно решение. Съдът е изтъкнал обстоятелството, че влязъл в сила акт на АССГ има сила спрямо всички, когато с него е отменен административен акт /чл. 177, ал. 1 АПК/. В тази връзка изцяло неотносими според АССГ са основанията, както по чл. 166 АПК /уреждащ възможност за спиране на изпълнението на административен акт/, така и тези по субсидиарно приложимите в административния процес, чл. 282 и чл. 309 ГПК, визиращи съответно производствата по касация и отмяна, в кръга на които несъмнено не попада производството по делото на АССГ, образувано при условията на чл. 128а АПК. Ответната страна – И. М. А., чрез процесуален представител адв. Станева в писмен отговор оспорва частната жалба като изразява становище за нейната неоснователност. Моли оспореното определение като правилно да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, в настоящият състав на Трето отделение намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е основателна. В обжалваното определение № 24569/18.06.2026 г. по адм. дело № 7204/2026 г. по описа на Административен съд-София град, Второ отделение, 31-ви състав, е оставено без уважение искане на физическото лице ищец А. Б. за спиране на изпълнението на влязло в сила решение № 4262/02.02.2026 г. постановено по адм. дело № 13211/2025 г. по описа на същия съд, до приключването с окончателен съдебен акт на производството по адм. дело № 7204/2026 г. Съставът на съда е приел, че правната квалификация на искането е чл.309 ГПК, който урежда спирането на решението, чиято отмяна се иска, но в случая се иска спиране на изпълнението на решение на АССГ, което не е предмет на искането за прогласяване на нищожност. Определението е неправилно. Върховният административен съд счита за необоснована преценката на първоинстанционния съд за липсата на предпоставките по чл. 389 и сл. от ГПК за допускане на обезпечение. Факт е, че за разлика от разпоредбата на чл.166 АПК, която урежда спирането на изпълнението на административен акт, и разпоредбите на чл.282, ал.2 и чл.309 от ГПК, които уреждат спирането в производствата по касационно обжалване и по отмяна на влезли в сила решения, при самостоятелния иск за обявяване нищожност на съдебно решение обаче, няма предвидено правно основание за спиране на неговото изпълнение или изпълнението на друго, влязло в сила решение. Първоинстанционният съд е разгледал искането на плоскостта на чл.309 от ГПК, като не е отчел обстоятелството, че съгласно чл.144 от АПК за неуредените в този кодекс случаи се прилага ГПК. Именно пред такава хипотеза сме изправени понастоящем в производството. Доколкото не сме изправени в хипотеза на отмяна на съдебния акт по реда на чл.237 и сл. АПК,а пред предявен иск за нищожност на съдебно решение по чл.128а АПК, то и при липсата на уредба в АПК по въпроса за допустимите обезпечителни мерки при подобен вид хипотези, следва да намери приложение ГПК. За да се допусне обезпечение на даден иск, бъдещ или вече предявен, както и в конкретния случай, следва да са налице в кумулативна даденост следните предпоставки: допустимост на иска, вероятна основателност на същия, наличие на обезпечителна нужда и наред с това поисканата от молителя обезпечителна мярка, следва да бъде съответна на търсената с иска защита. Исковата молба е приета за редовна от докладчика по адм.дело №7204/2026г. по описа на АССГ, предявеният конститутивен иск е достатъчно добре индивидуализиран и липсва нередовност на същия. В случая предявения по адм. дело №7204/26г. по описа на АССГ иск с правно основание чл.128а, ал.1 вр.чл.128 ал.1 т.8 от АПК е приет за допустим с оглед предмета му, описан в исковата молба, а именно - искане за прогласяване на нищожността на решение № 6437/11.06.2026 г. постановено по адм. дело № 2355/2026 г. на Върховния административен съд /ВАС/, Трето отделение, с което е оставено в сила решение № 4262/02.02.2026 г. по адм. дело № 13211/2025 г. на АССГ. Не може да бъде споделено виждането на ответника за недопустимост на търсената обезпечителна мярка, поради това, че е налице друг ред за защита на правата на ищеца. Видно от събраните по делото доказателства, както към датата на предявяване на иска, така и при постановяването на обжалваното определение не е налице приведено в изпълнение на решение № 6437/11.06.2026 г. постановено по адм. дело № 2355/2026 г. на Върховния административен съд /ВАС/, Трето отделение, с което е оставено в сила решение № 4262/02.02.2026 г. по адм. дело № 13211/2025 г. на АССГ., което да подлежи на обжалване от ищеца по административен и съдебен ред и по който ред на защита, същият би могъл да защити правата си. Твърдения за издаден нарочен индивидуален административен акт не са наведени и в производството по обжалване на определението. Ето защо за ищеца - частен жалбоподател в производството не съществува друго ефективно вътрешно правно средство за защита на нарушените му права. Към настоящия момент също не се установява съществуването на друг процесуален ред за търсената съдебна защита с предявения иск. Неоснователни са и наведените съображения, че предявения иск не бил вероятно основателен. С оглед специфичния характер на търсената защита- прогласяване на нищожност на съдебен акт, постановен от състав на Върховния административен съд е очевидно, че на този етап обсъждане на представените с исковата молба писмени доказателства би могло да доведе до основание за предубеденост на съдебния състав. От друга страна обаче, правото на защита на конкретното лице да претендира нищожност на засягащ го съдебен акт, без да има възможност във висящия процес по претендиране на неговата нищожност да поиска спирането на изпълнението на този засягащ го акт, би обусловило неефективност на националното средство за защита. Именно затова и с оглед препращащата норма на чл.144 от АПК, приложими стават правилата за обезпечение на предявен иск по реда на чл.397 ал.1 т.3 от ГПК. Той допуска като подходяща обезпечителна мярка да бъде постановено спиране на изпълнението на съдебното решение, чиято нищожност се претендира. Основателността на предявения иск се преценява с оглед на представените по делото доказателства, като тази преценка не следва да измества преценката, която съдът прави при решаване на спора по същество, доколкото би се стигнало до неговото пререшаване, което е недопустимо. Дали искът е основателен е въпрос по същество, като при допускане на обезпечение на бъдещ или вече предявен иск, съдът преценява неговата вероятна основателност. При допускане на обезпечение, преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства /чл.391, ал.1, т.1 ГПК/, а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства - при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл.180 и чл.181 ЗЗД, т.е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно. - чл.391, ал.3 ГПК. В случая, недопускането на обезпечение чрез поисканата обезпечителна мярка ще предопредели и изхода на висящото производство по иска за нищожност на постановения съдебен акт, доколкото привеждането му в изпълнение ще обезсмисли търсената защита. От друга страна, исканата обезпечителна мярка няма да доведе до негативни последици, а единствено ще запази фактическото и правно положение до произнасяне по предявения иск за нищожност на съдебния акт. Както бе отбелязано по горе, обсъждането на писмените доказателства би довело до евентуална предубеденост, което с оглед предявения иск би било неефективно вътрешно правно средство за защита, то и обезпечението следва да се допусне при условията на предоставяне на гаранция, която да обезпечи евентуалните вреди от несвоевременното привеждане в изпълнение на съдебното решение. Настоящият състав приема, че подходяща гаранция в случая би била сумата от 3000 евро, вносима в седмодневен срок от постановяване на настоящето определение. Наред с това, посочената от ищеца обезпечителна мярка - спиране на изпълнението на влязло в сила решение № 4262/02.02.2026 г. постановено по адм. дело № 13211/2025 г. по описа на същия съд, до приключването с окончателен съдебен акт на производството по адм. дело № 7204/2026 г, е подходяща с оглед характера и вида на иска, както и с оглед на търсената с него правна защита. По този начин запазването на фактическото и правно положение до решаване на спора по предявения иск не би довело до увреждане на интересите на страните по спора. В този смисъл и определение № 8652/16.07.2021г по адм. дело № 7263/2021г по описа на ВАС. По изложените по-горе съображения, настоящият касационен състав счита, че определението на Административен съд София - град е неправилно и като такова следва да се отмени и вместо това да се постанови ново, с което да се уважи молбата за обезпечение на предявения иск при внасяне на гаранция в размер на 3000 евро. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, Върховният административен съд,