Определение № 744 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2422/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Х. Т. И., чрез адв. С. И., срещу определение № 1091 от 30.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1585/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е оставено без уважение искането на Х. Т. И. по реда на чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта, с която последният е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 273 ГПК да заплати на Върховния административен съд (ВАС) сумата от 100 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство. С частната жалба се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Навеждат се доводи, че по делото няма представени никакви доказателства процесуалният представител на ВАС да е на длъжност „юрисконсулт“, като последният е представляван от съдебен помощник. Сочи се също така, че нормите на чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ не предвиждат право на разноски за процесуално представителство, осъществено от други юристи, които не са юрисконсулти или адвокати. Искането е за отмяна на обжалваното определение. Жалбоподателят поставя и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следните въпроси: 1/ „Съвместима ли е с правото на Съюза с оглед изискванията за „ефективен достъп до съд“ по чл. 13 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, и за „ефективни средства за защита“ по чл. 47, т. 1 от Хартата на ЕС на правото на собственост по чл. 17 от Хартата на ЕС, съдебна практика на националния съд, която присъжда разноски за дейността на процесуален представител във вреда на ищеца, посредством разширително тълкуване на закона, който процесуален представител няма изрично изискваното в националния закон качество на юрисконсулт (чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ) като предпоставка за присъждането на тези разноски?“ – сочи, че в този случай практиката на ЕСПЧ по прилагането на чл. 1 към Протокол 1 от Конвенцията, съответен на чл. 17 от Хартата на ЕС, приема, че подобно разширително тълкуване на закона чрез съдебната практика, нарушава правото на собственост (позовава се на решенията на ЕСПЧ по делата „Vijatovic v. Croatia, Appl. № 50200/13, Решение от 16.02.2016 г., §§ 55,58, респ. делото „Национално сдружение Екогласност с/у България“, Appl. № 31678/17, Решение от 15.12.2020 г., § 70; 2/ „При ситуацията в т. 1, следва ли да се присъждат разноски за процесуален представител, ако за дейността на този процесуален представител по делото, ответникът не прави разходи, тъй като тази дейност процесуалният представител осъществява безплатно (без възнаграждение)?“ – позовава се на решение № 5 от 14.06.2022 г. по к. д. № 13/2021 г. на Конституционния съд на Република България. Ответниците Административен съд – София град, Върховен административен съд и Прокуратурата на Република България не вземат становище по частната жалба в предоставения срок за отговор. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията за това са следните. В обжалваното определение въззивният съд е посочил, че производството по чл. 248 ГПК е образувано по искане по реда на чл. 248 ГПК от Х. Т. И. за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта, с която последният е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 273 ГПК, да заплати на ВАС сумата от 100 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство. Преценил е като неоснователен доводът на процесуалния представител на Х. Т. И., че на ВАС не се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение. Изложил е съображения, че във въззивното производство ВАС е представляван от П. Д., която към момента на депозиране на въззивната жалба е заемала длъжността „юрисконсулт“. Позовал се е на разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, която допуска възможността за присъждане на разноски на ответник по иск по този специален закон. Отделно от горното е формирал допълнителни мотиви, че обстоятелството дали страната е представлявана от юрисконсулт или от друг служител с юридическо образование, е без значение за отговорността за разноски по чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, в който смисъл е цитирал приетото в решение № 163/24.06.2020 г., постановено по гр. д. № 924/2019 г. на IV г. о. на ВКС. Предвид изложеното въззивният състав е намерил, че правилно и законосъобразно е уважено искането на ВАС за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, а искането за изменение на решението в частта за разноските е неоснователно. По отношение на заявеното пред настоящата инстанция искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, настоящият състав намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 628 ГПК, поради което то е неоснователно. Основната предпоставка за допустимост на преюдициалното запитване е то да бъде отправено от компетентна юрисдикция по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, между които безспорно са националните съдилища на държавите – членки. На следващо място поставените преюдициални въпроси следва да имат връзка с предмета на делото, като преюдициалното заключение от Съда на ЕС трябва да е необходимо на националния съд, за да формира своето вътрешно убеждение при решаването на делото, висящо пред него. Също така допустимостта на преюдициалното запитване е обусловена от възможността правото на ЕС да се приложи към обстоятелствата по конкретния спор. Едва при кумулативното наличие на тези предпоставки за допустимост, се поражда задължението по чл. 629, ал. 3 ГПК за националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване, да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС. В процесния случай поставените от жалбоподателя въпроси са обусловени от конкретните факти по делото и подвеждането им под общите принципи на ЕКЗПЧОС, които не са предмет на производството пред Съда на ЕС по отговор на отправените към него преюдициални запитвания. Чрез отправянето им страната на практика изразява несъгласието си с приетото от съдебната инстанция по повод дължимостта на съдебни разноски в конкретния казус. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 628 и сл. ГПК, поради което искането за преюдициално запитване до Съда на ЕС следва да бъде оставено без уважение. По същество обжалваното определение е правилно. Доводите на жалбоподателя, че нормите на чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ не предвиждат право на разноски за процесуално представителство, осъществено от други юристи, които не са юрисконсулти или адвокати, като въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС и ЕСПЧ е присъдил такива в полза на ответната страна, са неоснователни. В практиката на ВКС трайно е установено разбирането, че при прекратяване на делото, респ. отхвърляне на иска, ответникът по иска по ЗОДОВ има право на разноски, без значение дали процесуалният му представител е на длъжност „юрисконсулт” или на друга длъжност, след като той е осъществил процесуалното представителство въз основа на редовно пълномощно, издадено от представляващия страната и представителят притежава юридическо образование и правоспособност. Разяснено е, че същественото за приложението на чл. 32, т. 3 ГПК, респ. на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, е не конкретното наименование на длъжността на служителя, а качеството му на правоспособен юрист, което му дава възможност да осъществява процесуалното представителство на юридическото лице, чийто служител е. Горните изводи се извеждат от разбирането, че съществено изискване към процесуалния представител – юрисконсулт, е да се намира в трудови (служебни) правоотношения с представлявания и да е изрично упълномощен да осъществява процесуално представителство в процеса. Разяснено е също така, че характерът на правоотношението между юридическото лице и юрисконсулта е неотносимо към правото на присъждане на разноски, като е достатъчно то да съществува валидно. Именно тъй като юрисконсултите и другите служители с юридическо образование работят по трудово или служебно правоотношение към съответните юридически лица, последните им заплащат трудово възнаграждение, респ. – заплата, а не уговорено за конкретното дело адвокатско възнаграждение. В този смисъл е приетото в практиката на ВКС, обективирана в определение № 510 от 26.10.2017 г. по ч. гр. д. № 2346/2017 г. на IV г.о., решение № 163 от 24.06.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о. (споделено и от въззивния съд), определение № 184 от 17.01.2025 г. по ч. гр. д. № 4675/2024 г. на IV г. о. (и цитираната в същото практика), която се споделя и от настоящия състав. Доколкото с обжалваното определение е прието, че обстоятелството дали страната е представлявана от юрисконсулт или от друг служител с юридическо образование, е без значение за отговорността за разноски по чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, то въззивният съд правилно е приел, че молбата е неоснователна и няма основание за изменение на решението в тази му част. При тези съображения, ирелевантни за изхода на настоящото производство се явяват доводите на жалбоподателя, че по делото няма представени никакви доказателства процесуалният представител на ВАС да е заемала длъжността „юрисконсулт“, а съдът е бил представляван от съдебен помощник. С оглед цитираната съдебна практика, без значение за дължимостта на разноските в полза на ответната страна е дали към момента на въззивното производство процесуалният представител е бил преназначен на длъжността „юрисконсулт“ или все още е заемал длъжността „съдебен помощник“. Както се посочи в мотивите по-горе, същественото е не конкретното наименование на длъжността на служителя, а качеството му на правоспособен юрист, което му дава възможност да осъществява процесуалното представителство на юридическото лице, чийто служител е. Предвид изложеното, изводът на въззивния състав за неоснователност на искането по чл. 248 ГПК, е правилен и законосъобразен, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, III г. о.