Решение № 395 от 4.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 309/2010 г.

Решение № 395 от 4.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 309/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационната жалба на М. Н. П., чрез адв. Е. Г., против въззивното решение от 20.11.2009 г. по гр. д. № 369/2009 г. на Видинския окръжен съд, с което е потвърдено решението на Видинския районен съд от 16.05.2009 г. по гр. д. № 905/2008 г., с което е отхвърлен ревандикационния иск за * ид. ч. от апартамента в гр. В. Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост на направените изводи - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяната му и вместо това предявеният иск бъде уважен изцяло. Ответниците М. и И. П. не са взели становище по жалбата. С определение № 544 от 27.05.2010 г. Върховният касационен съд е допуснал касационното обжалване на въззивното решение по подадената жалба, на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Въпросът за начина на приемането на наследството посредством извършване на действия, които несъмнено предполагат намерение за приемане на наследството, съгласно чл. 49, ал. 2 ЗН е решен от въззивния съд в противоречие с представените решения на ВС по гр. д. № 353/91 г. и 3028/78 г. на I г. о., в които е прието, че тези действия следва да са недвусмислени, т. е. да водят единствено до извода за намерение за приемане на наследството. Настоящият състав споделя изразеното в представената съдебна практика становище за мълчаливо приемане на наследството чрез извършване на фактически или правни действия от наследника, които несъмнено предполагат неговото намерение да приеме наследството. Действията не трябва да са двусмислени, т. е. от тях да е възможно да се направят и други изводи, както е при ползуване на обикновената покъщнина, с която си служат членовете на семейството, или действия по обикновено управление на наследството, като законът предвижда при всеки конкретен случай съдът да прецени дали извършените действия сочат на воля за приемане на наследството, т. е. касае се за фактически въпрос, различен за всеки отделен казус. Спорният въпрос по делото е дали е налице мълчаливо приемане на наследството на Н. В., починала на 12.08.1990 г. и на П. В., починал на 21.12.1991 г. от страна на тяхната дъщеря Р. П. В., преди вписване на отказа й от наследството в книгите на съда на 29.12.1991 г. Решаването му с оглед приетото по-горе становище за правилната съдебна практика, на която се позовава и касаторката, е обусловено от установените по делото факти. От показанията на свидетелите Ц. И. и Ив. Д. е установено, че непосредствено след смъртта на П. В., Р. В., наследодателка на ответника М. П., е взела движими вещи от наследствения апартамент и ги е пренесла в дома си в гр. Д., като е заявявала, че това са вещи от родителите й. Установените с тези свидетелски показания факти не се опровергават от други доказателства, нито е установено вещите да представляват обикновена покъщнина, още повече, че дъщерята Р. не е живяла заедно с родителите си, поради което и правилно въззивният съд е приел, че отказът от наследството е нищожен поради предхождащото го мълчаливо приемане на наследството, изразяващо се в действията по вземане на вещи от наследствения апартамент и пренасянето им в нейното жилище в друг град. Тези фактически действия не са двусмислени, тъй като нито е поддържано, нито е доказано от ищцата наличието на друг, различен смисъл от обичайния, и по несъмнен начин предполагат намерението на Р. П. да приеме наследството от родителите й, собственици на спорния апартамент, поради което и същата е придобила по наследство * ид. ч. от апартамента, а след нейната смърт собствеността върху тази идеална част е преминала в лицето на нейния наследник по закон М. П. Другата половина е придобита от наследодателя на касаторката, поради което и правилно искът за собственост е уважен до притежаваната от последната идеална част, а за останалата * ид. част от апартамента същият е отхвърлен. По тези съображения следва да се приеме, че изводите на въззивния съд са в съответствие с материалния закон - чл. 49, ал. 2 ЗН и обосновани от събраните доказателства, поради което обжалваното решение следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС, II г. о.