Определение № 153 от 12.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3061/2021 г.

Производството е по делото е образувано е по жалба на с вх. № 2058/13.07.2021 г. на С. П. П., чрез процесуален представител адв.С., против решение № 3459 на Висшия адвокатски съвет от 18.06.2021г., с което е оставена без уважение жалбата му срещу решение на Софийски адвокатски съвет, обективирано в протокол №15 от 16.04.2021г., с което се постановява отказ да бъде вписан в регистъра на адвокатите на Адвокатска колегия - София без полагане на изпит пред Висшия адвокатски съвет на основание чл.6, ал.3 от Закона за адвокатурата, без полагане на изпит, като е прието, че кандидатът не отговаря на изискванията - да има повече от 5 години „юридически стаж“.

Ответникът по жалбата Висш адвокатски съвет, мрез процесуален представител адв. А., оспорва жалбата като неоснователна.

Жалбоподателят С. П. П. е направил искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по поставени въпроси. В срока, даден за становище, е постъпил отговор от насрещната страна за неоснователност на искането.

Върховният касационен съд на РБ, състав на ІІІ г. о., като обсъди данните по делото, намира следното: Случаите, в които е допустимо да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, са изрично регламентирани в чл. 267 ДФЕС, респ. чл. 628 и сл. ГПК. Съгласно чл. 267, пар. 1 ДФЕС съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно: а/ тълкуването на настоящия договор; б/ валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, а съгласно чл. 628 ГПК българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото.

Кандидатът, сега жалбоподател, е с диплома по право от Университет Р. Д., П., Франция от 2008г. С приложените към заявлението документи се удостоверява, че има трудов стаж 9 години и 2 месеца, от които 2 години 3 месеца и 15 дни – „юридически стаж“ на територията на РБ след придобиване на юридическа правоспособност по българското право, като юрисконсулт. Трудовият стаж като юрисконсулт във Франция е 4 години 9 месеца и 12 дни /в адвокатска фирма, консултантска фирма и банка/, който трудов стаж безспорно не е по прилагане на българското право.

Стажът като юрисконсулт във Франция не е зачетен като „юридически стаж“ по съображения, че изискуемият, съгласно чл.4 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./ юридически стаж следва да бъде такъв по смисъла на §1, т.1 ДР на ЗАдв. Последният изисква както завършено висше юридическо образование, така и положен теоретико-практически изпит, който се обективира в удостоверение за юридическа правоспособност, издавано от министъра на правосъдието, в какъвто смисъл е и трайната съдебна практика.

Във Франция юридическа правоспособност се придобива след успешно явяване на изпитите в рамките на магистратурата по право и успешно завършен 6-месечен стаж или успешно защитен писмен труд.

В България изискванията за придобиване на пълна правоспособност като адвокат са поне 2 години юридически стаж, писмен и устен изпит, организиран от Висшия адвокатски съвет, вписване в адвокатската колегия.

Във Франция достъпът до адвокатската професия се предшества от въвеждащо обучение в три модула и изпити, и регистрация в адвокатска колегия. Във Франция също са предвидени алтернативни начини за достъп до упражняване на адвокатската професия, включително без изпит, за юрисконсулти /с доказан професионален опит най-малко 8 години в едно или няколко предприятия/.

Според жалбоподателя с атакуваното решение се създава непряка дискриминация за всички лица, които могат да докажат професионална практика като юрисконсулти в други държави членки и които не са придобили юридическа правоспособност в България. Излага съображения, че този отказ нарушава законовите изисквания и противоречи на чл.45 и чл.49 ДФЕС, които имат директен ефект, като: 1/лишава от право на свободно движение лицата, придобили права за упражняване на юридически стаж по законите на друга държава-членка, в която не се изисква юридическа правоспособност по смисъла на закона в България; 2/създава непряка дискриминация за достъп до професията на юрисконсулт и на адвокат в България; 3/прави по-малко привлекателно упражняването на гражданите на Съюз, вкл. на държавата, приела въпросната ограничителна мярка, на гарантираните от ДФЕС основни свободи; 4/ ограничава неговата свобода на установяване. Сочи, че според практиката на СЕС, мярка, която създава пречка за свободно движение на работници и за свободата на установяване, ако се предположи, че не е дискриминационна, може да бъде допусната само ако с нея се преследва законосъобразна цел, съвместима с Договора и обоснована с императивни съображения от общ интерес, при условие, че прилагането на такава мярка може да гарантира постигането на съответната цел и не надхвърля необходимото за постигането й.

Жалбоподателят моли съда да бъде направено преюдициално запитване до СЕС относно съответствието на приложимото национално законодателство с правото на ЕС по следните въпроси:

1. Допуска ли принципът, че Договорът за ЕИО, понастоящем, след изменения Договорът за функционирането на ЕС, създава собствен правов ред, който е част от правните системи на държавите членки и е задължителен за техните юрисдикции, национално законодателство, национално законодателство, което обуславя освобождаването от спазване на условията за обучение и за диплома, предвидени по принцип за достъпа до адвокатската професия, от изискването лицето, което иска освобождаване, да има придобита юридическа правоспособност в конкретната държава-членка, като по този начин изключва възможността да се вземе предвид юридическата правоспособност и юридическия стаж на същото лице, придобит в друга държава членка?;

2. Допускат ли членове 45 ДФЕС и 49 ДФЕС национално законодателство, което предвижда възможност за признаване на „юридически стаж“ след придобита юридическа правоспособност по изискванията на същата държава членка, но не позволява въпросният юридически стаж да бъде признат след придобита юридическа правоспособност в друга държава членка?

Настоящият съдебен състав намира, че от значение за конкретното дело е правният въпрос: дали българският закон и по-конкретно изискването за 5г. юридически стаж следва да се тълкува като изискване този опит да е натрупан и в областта на българското право.

Поставените от жалбоподателя въпроси следва да бъдат уточнени от съда така: Следва ли членове 45 ДФЕС и 49 ДФЕС да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба и практика, която запазва възможността за вписване в адвокатска колегия в държава членка без полагане на изпит за лица, които имат юридически стаж повече от 5 години в тази държава членка в областта на националното право, и изключва възможността от освобождаване на лица, които имат също толкова години юридически стаж в друга държава членка и нямат опит в областта на националното право?

Съставът на Върховния касационен съд, намира, че отговорът на поставените въпроси, уточнени от съда, може да бъде изведен от съществуващата съдебна практика, която изяснява въпроса и обезсмисля отправянето на преюдициално запитване. Относимо е решението на Съда на ЕС от 17 декември 2020, Onofrei, C-218/19, EU:C:2020:1034, основните точки в което са следните:

• правото на ЕС допуска правна уредба на държава членка да обуславя достъпа до адвокатската професия от притежаването на знания и квалификации, които са преценени за необходими /т. 26/;

• членове 45 ДФЕС и 49 ДФЕС по принцип не допускат национална мярка относно условията за вземане предвид — за целите на достъпа до адвокатската професия — на професионален опит, придобит в държава членка, различна от приелата тази мярка държава членка, която може да затрудни или да направи по-малко привлекателно упражняването от гражданите на Съюза, включително тези на приелата посочената мярка държава членка, на гарантираните от Договора за функционирането на ЕС основни свободи /т.30/;

• ограничение на свободата на движение е допустимо само ако, на първо място, е обосновано от императивно съображение от обществен интерес, и ако, на второ място, спазва принципа на пропорционалност, което означава, че с това ограничение може съгласувано и последователно да се гарантира, без да се надхвърля необходимото, постигането на преследваната цел /т.32/;

• защитата на потребителите, и по-специално на получателите на правни услуги, предоставяни от участващите в правораздаването професии, и от друга страна, доброто правораздаване, са сред целите, които могат да се считат за императивни съображения от общ интерес, годни да обосноват ограничаване на въпросните свободи /т.34/;

• Колкото до условието кандидатът да е практикувал националното право, следва да се отбележи, че когато определя знанията, необходими за упражняването на адвокатската професия, държавата членка във всички случаи има право да изисква задоволително познаване на националното право, тъй като правоспособността да се упражнява тази професия включва възможността за даване на съвети или за оказване на помощ по националното право /т.37/;

• в този контекст мярка, която изключва възможността задоволително познаване на националното право, даващо право на упражняване на адвокатската професия, да може да се придобие посредством практикуването само на правото на Съюза, не може да се счита за непропорционална с оглед на целите, посочени в точка 35 от настоящото решение, стига да не изключва възможността да се вземе предвид релевантността на областите, в които е работило заинтересованото лице /т.39/.

По изложените съображения искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване до СЕС следва да бъде оставено без уважение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.